Големият проблем на връщането на българските имена е в неговата стихийност, непоследователност и неравномерност, твърди в своя анализ за вестник „Сега“ журналистът Иван Петрински.
Както е известно, по предложение на ВМРО Общинският съвет във Варна внесе предложение за преименуване на над 200 георграфски обекта в областта. То обаче не бе прието.
Целия текст можете да прочете тук:
На площад „Шадравана“ (днешния пл. „Свобода“) обитателите на Хаджиоглу Пазарджик се събрали на общо събрание почти веднага след Освобождението (през 1881 г.), за да одобрят бурно новото име на града Добрич.
Странно е, че въпросът за връщането на българските имена на местностите около Варна се появява със закъснение от почти 136 години, странно е, че изобщо още има селища (над 150) и местности (сигурно са стотици) с непривични и грозни стари имена, които да ни напомнят за столетията на робството.
При донякъде подобни, но далеч по-брутални условия, въпросът с имената на селищата и местностите в Южна Македония, например, бе решен тотално преди близо век.
Точно в тоя край, в областите Варна и Добротица (започвам тук моето лично преименуване*), е люлката на българската държава. Точно тук, обхванати от патриотичен плам, жителите на Хаджиоглу Пазарджик се събират на площада около шадравана през 1881 г., за да ни дадат пример как връщането на старите български имена трябва да стане на практика. Вярно е, че въпросът изглежда решен от историческа гледна точка – възприето е името на местния средновековен княз Добротица (1347-1385), във варианта Добрич изглежда името се използва от местните българи успоредно с турското много преди Освобождението, например през 1621-1622 г. (Д. Бекяров и Г. Топалов, 2005).
Въпреки че точно този въпрос се нуждае от допълнително разискване някой друг път, разнищването му ще помогне със сигурност при преименуването на други съвременни селища.
Като правим сметка, след Освобождението и до 1990 г. са преименувани значителен брой селища. До 1912 г. са преименувани с официални актове общо 423 селища, още 49 селищни имена са видоизменени от жителите им без санкцията на държавната власт, а 65 селища с турски имена отпадат естествено поради обезлюдяването им. От 1912 г. до 1920 г., сигурно поради явната заетост на властта, са преименувани едва 4 селища. От 1920 г. до 1934 г. са преименувани цели 2091 селища, почти една трета от всички селища в страната, а само през 1934 г. – впечатляващите 1971 населени места.
Странно е, че тогава остават незасегнати няколко десетки чужди или с извратен изказ български селищни имена, като Кюстендил, Симитли, Кърджали, Силистра, Ямбол, София, Пазарджик, Созопол, Ахтопол или Бургас, при това селищни имена на големи и важни български градове. Още 432 селищни имена са променени до 9 септември 1944 г., но преобладаващата част от тях (357) са имена на селища, върнати в България по Крайовската спогодба (7 септември 1940 г.). От 1944 г. до 1990 г. са променени имената на общо 760 населени места, някои от тях – многократно (вж. по-обстойно П. Коледаров, Н. Мичев, 1973; Н. Мичев, П. Коледаров, 1989).
Макар общата бройка на селищата да изглежда внушителна, ако теглим чертата става ясно, че промените засягат едва 40 % от селищните имена в България, като в много от случаите промените са чисто езикови, по политически или естетически причини, и не се отнасят до връщането на българските имена на селищата.
Впрочем, любопитно е, че промените на селищните имена са най-успешни в условията на диктатура, както е след Деветнадесетомайския преврат (1934 г.), деветнадесетомайци остават ненадминати първенци в това дело. Впрочем точно така е и в съседните балкански държави – в Турция, Гърция и Румъния.
Големият проблем на връщането на българските имена на селищата е в неговата стихийност, непоследователност и неравномерност. Наистина, огромната част от преименуванията са през 1906 г., 1934 г. и около честването на 1300-годишнината на българската държава.
Вярно е и друго, колкото и дразнещи да са останалите грозни стари селищни имена, те все пак не са много на брой. Сравнително лесно може най-сетне да се завърши тоя процес, поразвлачил се вече близо век и половина.
Ако връщането на българските селищни имена все пак е на приключване, цялостният преглед на географските названия по българските земи ще се проточи със сигурност. Поне докато има люде, дето се бият в гърдите, че са патриоти, но наричат, например, с простонародното Свети Кирик, черноморския остров Свети Кирил (Философ), каквото е неговото официално име.
Челен опит
Назоваването на населени места с „чуждестранни“ имена в Гърция е противозаконно от 1930 г. През периода 1918-1970 г. са променени общо 1646 български селищни имена и топоними в Южна Македония.
Преименуването става официална политика на гръцките правителства веднага след идването на власт на ген. Георгиос Кондилис с указа „За преименуване на селища, градове или села“, издаден на 21 септември 1926 г. Неговият чл. 1 известява, че „след издаване на решение на Комисията по топонимите на Гърция се позволява да бъдат променени чужди или неблагозвучни имена на селища, градове или села. Преименуването става след заповед, издадена от министъра на вътрешните работи“.
Според чл. 2 „чрез решение на съответния областен управител може да се състави в седалището на всяка област комисия за разглеждане на преименуването на селищата, градовете или селата. Комисията се съставя под председателството на областния управител от подходящи членове като например преподаватели, надзорници на исторически паметници, други държавни служители и местни лица, които могат да спомогнат за осъществяване на поставената цел.
Всяко пренебрегване на изпълнението на тези задължения от страна на държавните служители, които предстои да бъдат назначени [в комисиите], представлява дисциплинарно нарушение, подлежащо на наказание, налагано от съответния министър след молба от страна на областния управител“.
За трите години след обнародването на указа броят на грецизираните селищни имена нараства над 20 пъти. Ако в периода 1918-1925 г. са сменени имената на 74 селища, то през 1926 г. броят им нараства драстично до 440, през 1927 г. са 836, а през 1928 г. – 212. До 1970 г. подобни резултати не се постигат – най-много преименувания има през 1950 г. – 17, през 1953 г. – 22, през 1954 г. – 18, през 1955 г. – 25.
От особена важност е закон № 4096 от 1930 г., с който преименуването на всички останали селища с „чуждестранни“ имена става задължително. Законовата основа на преименуванията на селища в Гърция се допълва и през следващите години – през 1936 г. диктаторът Йоанис Метаксас затвърждава и обогатява променянето на имената на селищата като подписва закон № 6429, на тази проблематика е посветен и закон № 1418 от 1938 г.
