Както обикновено, на днешния ден мнозина ще попитат с гръмогласна претенциозност дали независимостта днес въобще е възможна. А е възможна, но това е друга тема.
Но основният въпрос днес е друг. Живеем във времена, когато държави като нашата (може би защото не ни се иска да вярваме, че е единствено нашата) доброволно отдават част от независимостта си. В името на сигурност и по-добър живот за гражданите си. По принцип. Или поне това е обичайното клише за обяснение.
Та дошло е време днес да попитаме дали си струва. Чисто и просто: струваше ли си и струва ли си да губиш суверенитета на националната си държава. Питаме се, сработили механизмът у нас. Справихме ли се с това? Успяваме ли да спечелим от новите реалности? Скъпо ли се изтъргувахме? По-добре ли живеем? Или поне – сигурни ли сме, че ще живеем по-добре? Струва ли си България да съкращава своята армия? Струва ли си да търпим Доган и догановщината? Струва ли си да нехаем за сънародниците ни зад граница? Струва ли си да живеем в беззаконие и дребно крадене от онова, което мнозина презрително наричат „държавата”? Струва ли си самочувствието ни да удря пода и да подмятаме банални безсмилици като „ние, българите сме такива и онакива”? Струва ли си да ни управляват неподготвени и безпросветни „месии”? Струва ли си да ни натрапват думи като съюзници, интеграция, Брюксел, международни ангажименти?
Че България днес пази своята независимост само формално, е факт. Но на каква цена? Нека поне някой каже. Не заради някаква национална патетика. А защото държим да знаем за какво се случи с независимия идеал на дедите ни. И защото искаме да знаем, че печелим нещо, когато се разделяме с друго. Иначе просто няма смисъл.
Длъжни сме да си отговрим честно.
Честит празник!
22 септември 2010
