Честит празник, българи!
Преди 133 години започна новата ни свободна история. С опиянение се захвана градежът на новата държавност. Поколения преживяха поврати на идеали и наивност, мечти и покруса, експерименти и злодейства. С ежедневната надежда строеното днес да остане и утре и събраното днес да радва децата. С надеждата за нормален живот и развитие. А не за летоброене между повтарящи се катастрофи.
Преди две десетилетия дойде още едно ново начало. Днес то е заприличало на началото на края. Край на страната ни, каквато я познаваме и искаме. Производство, предприемачество, социална система, здравеопазване, наука. Две десетилетия не стигнаха за налучкване на верни пътища. За две десетилетия 2 милиона български граждани на практика вече ги няма. Но социалният и икономически трус от началото на 90-те и неговите последствия щяха да са приемлива цена, ако поне се виждаше, че някой в държавната власт мисли… че някой не спи, че някой се бори, че някой опитва. И греши, но пак опитва. И греши, но поема отговорност.
Да, може би някои от нас смеят да твърдят, че живеят по-добре. Но в каква среда живеят? Сред какви нрави? При какви правила? Как се живее добре между отчаяние и скотство?
133 години по-късно иде поредната катастрофа. Този път – твърде буквална. Ние просто изчезваме. До половин век това ще се усети безпощадно ясно. Ако не се стреснем.
Но как? Когато поредните надежди на българите за нормалност – просто за нормалност – бяха проиграни от шайка некадърници, които от месеци ни занимават с глупави скандали. Как – когато срещу тях пък стоят други неясни, корумпирани, самовъзпроизвеждащи се олигархични модели. Модели на ухилен цинизъм.
Едничка логика има днес. Собственият пример. Работата и животът по правилата. По законите. За да няма утре от какво да се срамуваме. Всеки ден. Без мрънкане и вайкане, без търсене на виновници и оправдания. Това е критерият за достойнство, това е критерият за успех. И когато утре поколенията се сменят, общността на българите наистина може отново да бъде общност. Когато поколенията се сменят, новите ще имат нещо под краката си, а не хаос. Но трябва да има поколения.
Честит празник, българи. Но не е време за празник днес. За работа е време. За да празнуваме утре. Или поне – утрешните да празнуват.
3 март 2011
