Начало Последни новини Д-р Огнян Минчев. Предизвикателствата на преговорите с Турция

Д-р Огнян Минчев. Предизвикателствата на преговорите с Турция

Откъс от статията на д-р Огнян Минчев „Казусът Турция в ЕС”, Институт за регионални и международни изследвания, 2006

Текст от рубриката „Турция разбулена

Преговорите с Турция ще бъдат уникални от гледна точка на едно „двойно разминаване” на страната кандидат с критериите за членство. От една страна, турската държавна система е най-малко съответстваща на европейските изисквания в сравнителен план с всяка друга страна – кандидат в историята на ЕС. Самият факт, че Турция бе призната за страна, удовлетворяваща политическите критерии от Копенхаген (без което не може да се получи статут на страна – кандидат) бе един огромен и съдържателно неправомерен политически компромис, направен от Брюксел. Турция има дългосрочни, структурни проблеми на функциониране на своята държавна система с оглед стандартите на взаимоотношенията държава – граждани. Ограниченията на свободното слово, с които се сблъскват интелектуалци като Орхан Памук и Мурат Белге (1)  са само повърхността на една систематична репресия към основни малцинствени, етнически, религиозни и граждански права, упражнявана с цел защита на официалната националистическа идеология на светския републикански режим, контролиран от военния истеблишмънт. Тоталността на идеологическия контрол на господстващия радикален национализъм се проявява най-добре в официалното третиране на теми като арменския геноцид от 1915 г. Самото публично споменаване на темата бе табуирано през целия ХХ век, а опитите за дискусия днес приключват със съдебна разправа (като в случаите с Памук и Белге). По логиката на турската държавна идеология не е срамно да извършиш геноцид – срамно е да си признаеш за него. Още повече, че днешните турски държавници и турските граждани не могат да носят отговорност за действията на своите предшественици от началото на ХХ век – извън, разбира се, отговорността да признаят престъплението и да се извинят за него.

Проблемите на еволюцията и адаптацията на турската държавна система към демократичните стандарти на Европа се усложняват от факта, че независимо от авторитарния си характер, светската националистическа република под контрола на армията е единствената – засега – гаранция за прозападната (в определени граници) ориентация на Турция като ключова страна на границата на Европа и ислямския Изток. Управляващата през последните години в Анкара умерена ислямистка Партия на справедливостта и развитието провежда реформи, които отслабват институционалния контрол на висшите военни върху държавната власт, но засега е преждевременно да се съди за крайните цели и резултати на тази външно демократична трансформация. Дали демокрацията е цел или средство на засега умерените ислямисти, предстои да се види (2). Още повече, че в идеологията на политическия ислям, демокрацията –доколкото съществува – не е либерална. Така алтернативите на държавно-политическо развитие на Турция са просветен светски авторитаризъм – манифестиран от кемализма, или ислямска демокрация, която може да имитира либерални реформи, но е съдържателно чужда на ценностите на западната либерална демокрация. Към тези две алтернативи могат да бъдат прибавени в различни пропорции идейно-политическите влияния на нео-османизма, пантюркизма и турско-евразийската политическа доктрина (3). Нито една от тези идейни и политически тенденции не включва демократичните ценности на съвременна Европа. Кемализмът си остава в относителен план най-близко до европейската културна идентичност като проект за авторитарна модернизация на едно ислямско общество по пътя на секуларизацията.

Политическите дилеми на турската отдалеченост и трудна съвместимост с проекта на Европа могат да бъдат разбрани по-добре в контекста на икономическите, социалните и културни разделения на съвременното турско общество. Подобно на всяко гранично общество, Турция е страна с две, дори три лица. Западното лице на Турция, манифестирано от модерните индустриални и търговски градове и региони около Истанбул и егейското крайбрежие има действителен потенциал за относително успешна икономическа и – донякъде – социална интеграция в живота на обединена Европа. Централна Турция е по-скоро една добре уредена близкоизточна територия. Източна Турция – с нейната бедност, етнически конфликти, мощна демографска динамика и пълно господство на традиционното ислямско общество е по-скоро сравнима с бедните ислямски страни на изток, отколкото с каквито и да било европейски стандарти. Необходими са огромни инвестиции за развитие на тези региони, десетилетия, преди каквато и да е стратегия на модернизация да даде убедителни плодове. Дневният ред на една съдържателна демократизация – особено по европейски стандарти – може да дойде едва след това.
Преговорният процес между Турция и ЕС, от друга страна, ще се характеризира с мощен, агресивен, непримирим натиск от страна на Анкара върху Брюксел да признае днешното политическо, стопанско и социално статукво на Турция като удовлетворително за членство в ЕС. За Турция е невъзможно да покрие съдържателно – дори и отчасти – критериите за членство в Евросъюза. Но за Анкара би било твърде болезнено да се подложи на преговорната процедура, която избраха източноевропейците – „вярно е, че не сме добре подготвени, но сме послушни, акуратни и изпълнителни – моля, приемете ни”. Прекалено много на брой и жизнено важни са проблемите, по които Анкара трябва „да слуша” Брюксел, ако се подложи на тази процедура – признаването на единен Кипър, общностен автономен статут за турските кюрди, пълно премахване на военния контрол върху политическите решения, премахване на държавния контрол върху религиозните общности … Това е само началото на списъка. В турската държава и в общественото мнение целенасочено се поддържа кампания на възмущение от „унизителните изисквания” на Европа към Турция. Плахите законодателни промени, осъществени от управлението на демонстриращия умереност ислямист Р. Т. Ердоган се представят като „достатъчни жертви”, направени от Турция в името на Европа. Динамиката на преговорите между Анкара и Брюксел от тази гледна точка е вече очевидна. От едната страна на масата ще стоят меките, политически коректни и внимателни до скрупульозност европейски администратори и политици, опитващи се с деликатен тон да посочват на Турция необходимите стъпки за адаптация към европейските институционални реалности. От другата страна ще стоят турските дипломати, въоръжени със стратегия на категорична непогрешимост и неотстъпчивост. Това е не просто „дипломатически стил” – всяко отстъпление от която и да е турска позиция заплашва да открие цялата пропаст на несъответствие между турската обществена действителност и европейските критерии за членство.

Освен психологически небалансирани, преговорите с Турция ще бъдат по необходимост мотивирани от текущата политическа конюнктура. Европа, както и Западът като цяло са все по-уязвими от вълните на нестабилност, демографска експанзия и религиозна радикализация в Близкия изток. Хаосът в Ирак ще бъде последван от тежка и продължителна криза с Иран по повод на ядрените му амбиции. Победата на Хамас в Палестина и нарастващият фундаменталистки натиск върху режима в Сирия не вещаят по-добри времена за региона като цяло.

Поредица дребни, но навременни политически услуги, които Анкара може да окаже на Запада в процеса на този нов кръг на близкоизточна дестабилизация би изиграла решаваща роля за сломяване на и без това обезсилената аргументация на Брюксел за осъществяване на реформи и покриване на критерии от Анкара. Така преговорите за турското членство ще бъдат редуцирани до поредица от политически сделки – срещу стратегическите услуги в полза на Запада, Анкара ще получи „малки подаръци” на успешно затворени преговорни глави. Нещо повече – в този международен политически контекст Брюксел, а не Анкара ще бъде преговорната страна, която е притисната, която бърза, която налага динамиката на процеса, затваряйки си очите за турските реалности от „А” до „Я”, от първа, до трийсет и първа глава.

Тук може би е време да се спрем на възражението, че всичко това не може да се случи, защото европейското обществено мнение няма да го позволи. Несъмнено, европейската общественост ще оказва значително влияние върху преговорния процес, поради което той няма да бъде гладък – ще има своите спадове, кризи, може да се стигне и до временни прекъсвания и блокади на преговорите. Сигурно е обаче, че общественото мнение в Европа, както и политическите опоненти на турското членство в ЕС няма да бъдат в състояние да осуетят преговорите и приемането на Турция в клуба на Европа. Истината е, че нито Брюксел, нито Вашингтон са в състояние да платят политическата цена на отблъскването на Турция и нейната потенциална враждебност и стратегическа преориентация на границата с размирния свят на исляма. Освен дългосрочните пасиви за западните интереси в Близкия изток, европейският отказ на турската кандидатура за членство ще породи значими последствия в още две стратегически направления. Първо, ще се засили и „циментира” стратегическото партньорство между Турция и Русия с цел недопускане или минимизиране на западното стратегическо (военно, институционално, инфраструктурно) присъствие в Черно море, Кавказ, Каспийско море и Централна Азия. (4)  Второ, най-нестабилният и уязвим регион на Европа – Балканите – ще се превърне в граница на ЕС с Близкия изток. Граница, върху която една отчуждена и мощна в регионален план Турция може да оказва сериозно влияние с цел дестабилизация. Освен относително голямото турско малцинство в България, по Балканите са разпръснати многообразни мюсюлмански общности, традиционно повлияни и зависими от патронажа и внушенията на Анкара. Разбира се, приемането на Турция в ЕС няма да разреши този проблем – напротив, ще го изостри, защото целият регион на Балканите ще попадне под мощното регионално влияние на бившата имперска метрополия – днешна Турция. Но това е балканската гледна точка. За Брюксел, а и за Вашингтон, проблемът за турската хегемония на Балканите след приемането на Анкара в ЕС ще бъде вътрешен, европейски проблем, който Европа ще регулира с институционални механизми на въздействие. Доколкото може да го регулира, разбира се…

Самата Турция не е чужда на мисълта за „балканска сделка” с ЕС. Въпреки, че конфликтите от 90-те години позатихнаха, Западните Балкани си остават уязвим регион, за който липсват очевидни, кратко- и средносрочни решения. Ангажиран в глобалната си антитерористична кампания, Вашингтон няма интерес да поддържа мироопазващо участие на Балканите, а ЕС се разкъсва между дилемата да предостави членство на група страни без ясни граници и намерения, или да плаща огромната сметка на един прото-колониален контрол върху група враждебни помежду си de facto протекторати. Точно тук кандидатката за членство в ЕС Турция протяга „приятелска ръка” – по време на своето посещение в Прищина – Косово на 11 октомври 2005 г. турският външен министър Абдуллах Гюл заяви: „Пътуването към ЕС за нас завърши и сега ние отиваме на Балканите. Сега пътуваме със самолет в региона, в който нашите прадеди отидоха, яздейки на кон”. В коментар по случая авторитетният турски ежедневник, излизащ на английски език The New Anatolian добавя: „След като успешно започна преговори с ЕС, Турция се обръща към своя исторически заден двор: Балканите”. (5)  Ето това е размах, ето това е динамика! Вчера си „покорил” Европа, а днес вече се завръщаш на Балканите по правото на предците си – които шест века държаха тези земи вън от Европа. Офертата към Европа е ясна – „не се безпокойте за Балканите, вашия заден двор. Ако ни приемете в клуба Европа, ние ще ви освободим, ще се погрижим за Балканите като за наш заден двор…” Както се казва – краят остава за вас … и за Балканите …

1 Писателят Орхан Памук бе обвинен в „оскърбление на турската национална идентичност” след негово изказване пред списание „Tages Zeitung”, в което се заявява, че „един милион арменци и 30 000 кюрди бяха убити в тази страна (Османска Турция), но никой не се осмелява да говори за това.
Мурат Белге, писател, професор по литература и граждански активист е разследван за участие в научна конференция в университета Билги, посветена на същата тема, която е забранена за публични дискусии в Турция.

2 Широко известна е сентенцията на премиера Ердоган за демокрацията. Все още в качеството си на кмет на Истанбул той казва: „Демокрацията е като градския транспорт: возиш се докато пристигне на твоята спирка, след което продължаваш по пътя си…” „Will Turkey Make It?” by Stephen Kinzer, New York Review of Books, Vol. 51, # 12, July 15 2004

3 В своя оригинален вариант официалната идеология на кемализма е неекспанзионистична – тя разглежда турския национален проект изцяло в границите на държавата под лозунга „Мир в Турция – мир в света”. След окупирането на Северен Кипър през 1974 г. и – особено – след военния преврат от 1980 г., в турската държавна доктрина значително нарстват елементите на имперска носталгия и експанзионистичен национализъм. При Тургут Йозал – премиер и президент през периода 1982-93 г. – нео-османизмът и пан-тюркизмът се превръщат в съставна част от държавната идеология. Разпадът на СССР откри практическо пространство за реализация на пан-тюркизма, но резултатите от кампанията на Анкара спрямо бившите съветски републики в Кавказ и Централна Азия не бяха особено убедителни. Балканските кризи от 90-те години, свързани с разпада на Югославия и успехът на ДПС да установи контрол върху смесените етнически райони в България вдъхнови нео-османистките амбиции в Турция. Политиката на Анкара в балканското направление обаче e много сдържана и предпазлива. Европейските амбиции на Турция не позволяват разгръщане на експанзия извън метода на „капката вода” – тихо и незабележимо заемане на позиции, обслужващи дългосрочни цели. Турското евразийство е един вид „резервна идеология”, чието предназначение е да сплашва Европа – един вид Турция има алтернатива, а също така и да обслужва все по-силния взаимен интерес от сътрудничество с Русия за недопускане на Запада в геостратегическия ареал на двете бивши империи – Руската и Османската. Все по-важно място за реализацията не пан-тюркистките, нео-османистките и евразийските амбиции на Турция заема ислямът като инструмент за манипулиране и управление на турските и мюсюлманските общности в съседните страни и региони.

4 Стратегическото партньорство между Москва и Анкара за контрол върху Черно море и ресурсите на стратегическото направление Черно море – Кавказ – Централна Азия е вече реалност. Анкара прави всичко възможно за да осуети присъствието на международни сили на НАТО в акваторията на Черно море, основно позовавайки се на конвенцията от Монтрьо, а Русия поддържа серия от „замразени конфликти” в Кавказ за да запази коридора към Централна Азия практически непроходим за западната инфраструктура на сигурността и икономическото развитие. Монополът, който руският концерн „Газпром” изгради за износ на газ от Азия за Европа може да бъде поддържан единствено при сътрудничество с Турция, с цел недопускане на алтернативни проекти за пренос на газ към Европа от Иран, Казахстан и Туркменистан през Мала Азия.

5 The New Anatolian, Wednesday, October 12, 2005

Всички текстове от рубриката „Турция разбулена

Пълен текст: http://www.iris-bg.org/files/The%20Case%20of%20Turkey%20in%20the%20EU_Part%201_bg.pdf

Последни Новини

Каракачанов: Трябва да се инвестира в борбата с градушките, да се подпомагат земеделците и семействата за застраховане

Липсата на държавна политика по отношение на проблема с градушките удвоява ефекта от бедствията Градушките се оказват сериозен проблем...

Ангел Джамбазки: Политиката не е борба за постове, а за идеи

Може да си националист без да мразиш Европа, а да искаш да промениш Европа за добро, да се бориш вътре в Европа...

ВМРО: Правителството да спре тормоза върху собствениците на стари коли

Чиновническото бездушие е на път да доведе до истинска социална катастрофа „Имаш стара кола? Скоро ще ходиш пеша!“. Това...

ВМРО – Гоце Делчев отличи участниците в конкурса „Великият Гоце Делчев през моите очи“

По случай 121 години от гибелта на революционера Гоце Делчев местната организация на ВМРО в гр. Гоце Делчев организира конкурс за рисунка...

Контрера: Над 400 хил. лв. от джоба на българите ще отидат за „София прайд“, пък и ще блокират цяла София. До кога?

Вече се гаврят и с паметта на покойните, като го правят на Черешова задушница! Под „мъдрото“ управление на Васил...

ВМРО предлага военно обучение за всички мъже под 50 години, които не са ходили в казармата, включително министри, депутати и кметове

Ние от ВМРО винаги сме подкрепяли национално отговорната позиция, че българските мъже трябва да преминат през начална военна подготовка. Това казва в...

Прогнозата на Каракачанов след изборите: ДПС повече няма да стои в сянка

Как се стигна до настоящите изборни резултати? Гост по темата в „Челюсти“ по NOVA NEWS бе лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов.

Коментари

serdivan escort adapazarı escort odunpazarı escort

escort bayan sakarya escort bayan eskişehir