Източник: „Дневник“
Преждевременна е радостта на кандидатствалите за българско гражданство, когато научат, че вицепрезидентът вече е подписал указ за удостояването им с тази чест.
Всеки от щастливците, изкарали години в чакане на въпросното решение, има за преодоляване поне още едно препятствие, за което ще му трябват търпение, физическа сила, издържливост и знания.
След като разберете, че указът с вашето име е издаден – справката е много лесна в сайта на Министерството на правосъдието, пак там научавате, че можете да получите документа само лично, само три дни в седмицата и само между 9.30 и 12.30.
Пристигайки и от други градове в страната, и от чужбина на софийския адрес в 9.30 ч. оптимистите са наказани. Преди тях на стройна опашка са се наредили стотици хора. На въпрос – ама каква е тази организация тук, охраната на ведомството отговаря: „Елате в сряда, тогава обикновено хората са най-малко, но по-раничко, преди 8, тогава чиновникът започва да раздава номерата.“
Речено – сторено, който е чакал 4 години, ще изчака и сряда. Тя неусетно идва и ето новообявеният български гражданин към 8 без 15 се явява на мястото. Отново го посреща тълпа – поне 120 души стоят чинно наредени край сградата.
Почти всички са мъже, а облеклото им е по калъп – тъмно яке, дънки, маратонки. Младежите са и с качулки – сутрините вече са студени. Наредили са се плътно – муха да не прехвърчи.
Въпросът „кой е последен“ води към разкритието, че съществува и самоорганизация. Вече е съставен списък със 123-ма граждани. Държи го първият в колоната, дошъл е в 5 часа сутринта, погрижил се е и за химикалка и листове от тетрадка, а всеки новопристигнал сам се записва.
Министерският чиновник също е тук и точно в 8 започва раздаването на „официалните“ номера. Това е и часът, в който самоорганизацията на новите български граждани е разбита на пух и прах – списъкът им дори не е „препоръчителен“. Пръв влиза не онзи, свъсеният, дошъл в 5 часа. Докато раздвижи вдървените си крака друг го изпреварва и се шмугва към входа. „Няма страшно дали сте първи или втори, ще влезете, проблемът е, ако сте 150-ти“, успокоява служителка от охраната.
Това е най-дисциплинираната и спокойна опашка на света. Никой не се оплаква, не протестира, не хленчи, не недоволства, не сравнява с други страни и друг ред. Повечето са в групи от по няколко души, дошли са заедно, пазят си ред, прескачат за кафе, сменят се да почиват в колата. И си говорят на своя си език помежду си – румънски, македонски, турски, руски.
След час висене се обозначават и „лидерите“ – това са хората, на които са им ясни всички подробности, сякаш не за първи път получават удостоверение, че са български граждани. От тях може да се научи колко души ще получат номерца, колко ще са резервите, на кой етаж става раздаването на документите, и какво да излъжеш, ако не си внесъл таксата. „Като си получиш картончето с номера, огледай се кой е пред теб, за да се ориентираш по него и да не си изпуснеш реда“, съветва врял и кипял младеж приятелите си. И сега какво, направо паспорта ли ще ми дадат? „Тъпчо, за паспорт ли си дошъл? Тук ще ти дадат указ, с него отиваш в общината, а после в МВР, а накрая…“ „… Да си направя харакири“, довършва приятелят му, с което всъщност потвърждава, че обръщението „тъпчо“ към него е напълно безпочвено.
Друг пита: „Извинете, а за отказ от гражданство пак ли тук трябва да се чака?“ Всички прихват, вече са си близки. Глас от тълпата казва: „Ама ти какво, вече отказа ли се?“ „Ами май размислих“, отговаря шегаджията.
Раздаването на официалните картончета с номера продължава стройно и на порции до 9.30, когато започва приемното време на експертите. По същото време от сградата излизат и жени, които премитат фасовете, люспите от семки, хартийките и пластмасовите чашки.
Към 10 без 15 се появяват и първите щастливци с удостоверения – всъщност става дума за не особено официално изглеждащи бели листове А4, които потвърждават „даденото“ от вицепрезидента. Някак вече не изглеждат щастливи – уморени, унесени, апатични.
След проверка на документите им за самоличност при охраната те са били пуснати да влязат в сградата с упътването – на 5 етаж. Асансьорът то се знае – не работи. И по-добре, защото следващата поред опашка е спряла на четвъртия, където, слава богу, всеки може да седне на стълбите. На самия пети има и 4-5 стола, та не е страшно, ако обслужването тук се забави с десетина минути.
Полицай насочва чакащите към няколкото стаи, във всяка от които по 4-5 жени обслужват новите български граждани. Процедурата е проста и кратка по принцип, но постоянно възникват грапавини. Един не може да посочи адрес в България – бил на бившата му приятелка, но не помнел номера на блока и апартамента. Друга иска да бъде записано моминското й име, но не носи документ за брак и развод. Трети идва за препис – получил разрешение преди няколко години, но си го забравил в другата родина. Четвърти просто не разбира какво му се казва – говори на своя си език, а служителката търпеливо отговаря на български. Шести пък дъвче демонстративно дъвка и е помолен да покаже повече уважение към българските институции.
Колкото и да е странно всичките 150 души „минават“. Това е сряда, най-ненатовареният ден. „Ако знате ща беше у понедельник – джандармерия имаше“, коментира жена – една от най-компетентните на опашката, която вече се е стопила. Часът е 12.15.
29 септември 2012
