Автор: Владимир Шопов
Играта на демокрация свърши. Претенцията, че имаме някакво минимално приемливо подобие на демократична нормалност се разпадна. След този вот пред политическия ни панаир стоят две „алтернативи”: трети мандат на най-безличния президент на републиката или последен щурм на управляващия милиционерски отряд за пълно овладяване на държавата. Реанимация на плужеската ретроградност или нов, „демократичен” член 1. По този начин изглежда актуалния „избор”, ако мисълта си заслужава да бъде изтощавана върху разпаднатата ни фасадна политическа система. Приложението на аналитични понятия върху този терен изисква текст, в който всяка втора дума трябва да бъде затворена от кавички. Понятията са вече напълно неоправдан и неуместен комплимент към българската политическа реалност.
Изборният процес е разкопан из основи. Списъкът на изборните абсурди е вече надлежно описан и се попълва постоянно. ЦИК прилежно картографира и легитимира допустимите кривини на единствения възможен знак за политическа воля. Бюлетините се разхождаха из градовете като чували с картофи, а на въпроса кога точно свършиха тези избори можете да намерите най-различни отговори. Развихме вторичен пазар на дарители, на места и на застъпници. Монетаризацията на вота смело настъпва към нови групи избиратели.
„Бизнес партиите” не бяха тема на този „вот” единствено, защото бяха спокойно „интегрирани” в храносмилателната система на двете големи „партии”. Ясно се вижда, че представлението на „черноморската патология” от 2007 година бе нещо като операция по вдигане на политическия капитал, който да бъде продаден с печалба на мастити инвеститори. Управляващата партия като на битак напазарува тези „местни авторитети”, които си хареса и със същия размах отказа най-различни други. Несправянето с кризата се оказа най-силния политически инструмент за овладяване на изтощената от безсилие и безпаричие местна власт.
„Политологическият” анализ на терена изисква клинично обхождане на издъхнали полит-трупове или описание на конвулсиращи унили лица и тела. Поредният опит за самоубийство на „автентичната десница” най-накрая бе успешен и облекчението е повече от съжалението. Цялата й политическа история и тежест се оказа с височина, която един скакалец е в състояние да прескочи без почти никакво засилване. Фабриката за „алтернативи” подхвърли няколко актуализирани бутафории, които този път не успяха да „захапят” достатъчно проснатия пред тях електорат. Всякакъв прибързан оптимизъм тук обаче е неуместен. Временният провал на новите предложения по-скоро идва да покаже, че никой няма шанс, докато по терена шества първообраза. Следва кратка пауза, след която от българската безкрайна политическа матрьошка ще продължат да изскачат все по-чудати фигурки. Дойде момента обаче, в който „политологическото” трябва да се освободи от бремето на непосилния анализ и да предаде щафетата на психологията и криминологията.
Разпадът на „медийната публичност” е особено фрапантен. Една държавна субсидия и малко настойчив чар се оказаха достатъчни, за да бъдат напазарувани голяма част от медии, ПР и рекламни агенции. Цели медии заприличаха на изнесени прес отдели на управляващата партия. Тежък фарс е поведението на държавните медии, които напълно замразиха „обществените си функции” точно в момента, в който трябва да защитят нахалството си да харчат безконтролно парите на уважаемия данъкоплатец. Медийният терен е тотално монетаризиран и края на балонния ни икономически растеж го запрати в ръцете на държавата. Както казват „по-гъвкавите”, „най-добрият бизнес по време на криза е държавата”. Медийният „плурализъм” е в етап на безконтролна плодовитост, която ражда ядрени бойни единици, които ден и нощ поразяват всякакви цели. Откровената информационна война доубива елементарната устойчивост на фактологията и безпощадно разглобява и минималните стандарти на публичността.
По време на тази „кампания” стана окончателно ясно и друго. В политическата си пародия сме напълно сами. Годините на дисциплинираща тояга отвън са история. Дойде време, в което председателят на Европейската комисия гледа единствено да измънка нещо набързо и да си прибере гласовете от измислената ЕНП „идентичност” на поредния местен политически контейнер. Американският посланик си води записки за някакво поредно посредствено wiki анализче, а другите посланици ще отбият номера с някой доклад с плитки шегички за куриозите на БГ „демокрацията”. По терена подскачат единствено „наблюдателите” на две съвършено беззъби организации като Съвета на Европа и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, но тяхната енергия приключва с приключването на служебните доклади. Единственото нещо, което някой вече наблюдава в България, е нивото на собствения ни коефициент на вредно действие, а единственият повод за действие е евентуалното неуправляемо преливане на абсурда.
Game over.
26 октомври 2011
