Източник: „Програмата“
Всяко минало някога е било бъдеще. Всяко бъдеще пък неминуемо ще се превърне в минало. Затова не е никак чудно, че и едното, и другото събужда особен интерес в нашите умове. Можем само да очакваме бъдните дни, миналите обаче сме способни да видим. На сайта „Изгубената България“, който Пейо Колев от години поддържа, са събрани над 5000 парчета история. Разходихме Пейо из любимите му софийски места и поговорихме за миналото, бъдещето, изгубените чудатости и спечелените битки.
Паважна революция
Битката за паветата поведохме спонтанно. Разбрахме че Иван Асен ІІ ще бъде асфалтиран, а планът бе тихата квартална уличка да се превърне в ръкав, който да облекчава движението по бул. Цариградско шосе. Трябва да се съобразяваме с движението”, каза зам. кметът по направление транспорт, което разбира се, е смешно – транспортът не е някакво природно явление, че да има нужда да се съобразяваме с него. Транспортът просто трябва да бъде регулиран. Още повече че целият квартал е архитектурен паметник и промени по него не бива да се правят току така. Асфалтът със сигурност нямаше да бъде поставен качествено, защото отдолу минава подземна река, която лъкатуши по бул. Ситняково, завива по преките и се влива в Перловската река. Тръгнаха и слухове, че паветата ще бъдат продадени по 4 евро парчето и на хората от Общината им стана неприятно, че биват обвинявани в подобни далавери. Всяко наше подозрение в умисъл обаче, се оказва обикновена липса на капацитет от тяхна страна. Хубавото е, че нашата инерция бе последвана и от живеещите на ул. Христо Смирненски. Макар там да се събраха едва 100-на души, на тях също им върнаха паветата, вероятно опасявайки се да не стане по-зле.
Открадна красота
В малкото каренце на ул. Иван Асен ІІ, където сега няма нищо, навремето е имало статуя на Васка Емануилова, която също е живяла в квартала. През 90-те статуята изчезна, както се случи и с останалите украси на града, слагани в началото на 30-те. Безвъзвратно изчезнало е козленцето, чешмичката с мечето и пингвините в парка, както и момченцето с рибките в градинката на Кристал. Тогава изчезна и въпросната статуя, както и над 60 дървета, изрязани и никога невъзстановени. Ходихме в Зелена система, където преди 35 години дядо ми е бил директор на озеленяване. Интересно бе, че първият човек, на който попаднах там, бе дама, която дядо ми е назначил веднага след като е завършила образованието си. Увериха ни, че ще подменят всяко дръвче, което е било изрязано. Да видим. Красотата на улицата преди бе, че като застанеш в единия є край и погледнеш до другия, виждаш зелена река. Същински остров. Май това е единственият сплотен квартал, където всички се познават, могат да се съберат на куп и да имат изисквания.
Диалектика на преходния период
Следващата ни борба ще бъде свързана с оправянето на градинката на Иван Асен ІІ, която е в окаяно състояние. Единственото, което Общината направи за нея е да є даде име. Нарече я „площад Португалия”. Що за площад е това? А и като се има предвид, че тук е живял Димитър Димов, малко по-надолу пък – маестро Атанасов, откъде идва името Португалия? Навремето в градинката се издигаше паметник на комунистическия писател Димитър Полянов. Учениците от 12‑то училище се редувахме да караулим пред паметника – с пионерски връзки, униформи и прочее – дейност, общо взето напълно непонятна за нормалните хора. През 50-те дори са стояли на пост пред паметниците с автомати в ръце.
Трагедията е, че този тип поведение все още върви. Любовта към лозунгите прикрива липсата на задълбочено познание на каквито и да било материи, както и на собствено мислене. А най-тревожното е, че работи при млади хора. При наближаването на всяка историческа дата, започват да ме търсят, за да говоря за нея. През останалото време от годината – нищо. Няма и нито един български филм, в който по подобие на тези, въртящи се по History или Discovery, да се правят исторически възстановки и задълбочени проучвания. Нещо, което аз всъщност правя в интернет и от което очевидно има нужда.
Кратка история на бъдещето
Традиционните медии са на доизживяване. Телевизията следи какво се случва във facebook и го цитира. Това на което ставаме свидетели сега е нещо съвсем ново и абсолютно безпрецедентно. В миналото епохални битки са били печелени или губени само заради забавяне на вестоносци. В наши дни това е невъзможно. Знаеш какво се случва във всеки един момент, навсякъде. Всеки човек с телефон е разузнаване и медия. Изгражда се информационен строй, не е съвсем ясно какво ще става оттук-насетне, но пък е очевидно, че общата воля може да бъде реализирана много бързо. Интересни са времената, в които живеем. Трябва да се възползваме от това и да променим нещата, които не ни харесват. Ние сме тези, които управляваме държавата си и животът ни зависи от самите нас.
В търсене на изгубеното време
Поколението, към което принадлежа аз – тези, които ставаме на по 40 години, придобива все повече сила. Дори чисто физически. Или защото старите вече отслабват, или защото сме „захапали” и от едното, и от другото време и лесно можем да направим разликата. Много е страшно да не можеш да направиш разлика. Виждам носталгия по социализма у млади хора, родени през 80-те и се изумявам. Те нямат никаква представа какъв е бил животът по онова време. Наистина ли мечтаят за това – нищо да не им е позволено? Да нямат нищо цветно? Отникъде да не могат да видят какво става? Едно време, ако намериш отнякъде музикално списание, то веднага бива нарязано на картинки, а те разпродадени. Сега всеки ден изхвърляме списания от пощенската си кутия.
Пушек над водата
От въздуха се вижда, че езерото във военното училище е във формата на Ф – вензел на Фердинанд. Било е пълно до 1944, когато по времето на бомбардировките, няколко бомби са паднали в езерото и няколко – върху основната сграда. Бомбите са били запалителни – нищо твърде сериозно, но водоснабдяването е било прекъснато. Тогава юнкерите направили редица с тенджери от кухнята, пълнили вода от езерото, подавали си ги един на друг и така изгасили пожара. Бомбите обаче разрушили по някакъв начин дъното на езерото и то никога не е могло да бъде напълнено отново. Точно когато ми разказваха тази история, в София се откриваше паметник на загиналите американски летци – именно онези, които сме свалили по време на бомбардировките. Хрумна ми да поискаме от американския посланик да ни оправят езерото, защото в крайна сметка те са тези, които са го развалили.
Сърцето на града
Навремето мъжете не са се занимавали с пазаруване. То е било привилегия единствено на жените. Оттам идва и името на пазара – Женски. Продавачите идвали от шопските села наоколо и продавали буквално всичко, за което се сетиш – месо, мляко, сирене, плодове… По-заможните семейства пращали на пазара слугините си, които също пристигали от околните села. Работили не за пари, а срещу храна, дрехи и възможността да живеят в града. Около пазара всъщност се оформил центърът на София. След Балканската и Първата световна война, вълна бежанци от Македония и Тракия заляла страната. Това били добре изучени и подготвени със занаяти хора, които буквално се влели в градския живот. Държавната администрация пък родила нова прослойка – чиновническата. Това били хора, работещи в правителствени и градски учреждения. Осигуреният от държавата доход им давал възможност да планират живота си – да се включват в кооперации, да обучават децата си, да строят училища и читалища – градът се е движил отгоре надолу както би трябвало да бъде. Сега, за съжаление, е точно обратното.
