Фокус: Доц. Пламен Павлов, как гледате на дебата за паметниците, който се води между Скопие и Атина, докато българското общество остава встрани, въпреки че някои от личностите, на които бяха издигнати паметници, са български национални герои, български царе?
Пламен Павлов: Мисля, че даже всички личности са част от българската история, като не изключвам Александър Велики. Българската историческа наука в последните години в лицето на колегата Калин Порожанов и други автори показва, че антична Македония е част от нашето собствено наследство; не само от балканското, а и от нашето собствено наследство. Става дума за една тракийска държавна формация, подобна на държавата на одрисите, на държавата на гетите. Опитът на Македония, пък и на Гърция, да присвои това наследство, не би трябвало да ни оставя безразлични. Става дума за общо наследство; става дума и за българско наследство. Това трябва да се утвърждава и в българската наука, и в българското образование. В никакъв случай Македония или Гърция не могат да имат монопол върху наследството на антична Македония.
Фокус: Как гледате на този спор – чия е антична Македония?
Пламен Павлов: Спорът е до голяма степен абсурден; и двете страни нямат основание да твърдят, че Александър Велики и антична Македония е тяхна, тъй като става дума за наследство, което принадлежи и на днешните българи. В Средновековието, под името Македония, се разбират Пловдив, Одрин, Тракия. Така че – спекулациите, които прави македонската историография (но не бих казал нещо различно и за гръцката историография) са лишени от научна аргументация. Антична Македония няма преки продължения нито в лицето на Гърция, нито в лицето на Вардарска Македония. Още по-абсурдно е, когато това се прави от Вардарска Македония, тъй като по този начин днешните македонисти повтарят на практика думите на Павлос Мелас и на Германос Каравангелис, като влагат още по-убийствено антибългарско съдържание.
Фокус: Защо тази тема предизвиква вълнение само в научните и историческите или сред младежите във фейсбук, а не намира отзвук сред българските политици?
Пламен Павлов: У нас е вкоренен един изключително дълбок нихилизъм, който през последните 20 години не само, че не е подлаган на някаква терапия от нашата интелигенция, напротив. Виждаме, че голяма част от българските интелектуалци като че ли се срамуват от нашата собствена българска същност. Не искам да давам примери с дискусии, които се водят на определени места в София или други градове, но там като че ли част от участниците просто се чувстват длъжни да кажат нещо срещу България. Това важи и за някои национални медии, но не искам да влизам в персонални спорове, които биха били възприети вероятно превратно. Никой от уважаващите себе си народи по света не позволява ругателство върху собствената си история, камо ли пък сам да го подклажда по някакъв начин. За мен е необяснимо не само защо българската политическа класа, а и българската интелигенция не реагира адекватно. Реакциите са най-често от млади хора, честни, непредубедени, емоционални, докато аз не видях официална реакция на Българската академия на науките, на Института за исторически изследвания, където имам много приятели… Българската наука има един друг подход, да смята, че това са несериозни въпроси, че те изначално противоречат на историческата истина и здравия разум и не бива да им се отговаря. Категорично мога да възразя, че на тези спекулации трябва да се реагира. Тук българската интелигенция и българските историци трябва да заемат своето място. Към тези въпроси трябва да се подхожда много сериозно, защото само с шеги и закачки няма как да мине. Категорично трябва да се възрази на кражбата на история. Ние сме закъснели с може би половин век в това отношение. По-възрастното поколение помнят това присвояване на Гоце Делчев, на Даме Груев, после на Вапцаров и кого ли не. С изключение може би само на Тодор Александров и Иван Михайлов, към които също посягат някои нечисти кръгове в Македония. Когато се говори за наука, за историческа истина и реална историческа действителност, няма как истината да се подмени с лъжа.
Фокус: Краде ли Скопие българска история, откога и защо това е допуснато от българските институции?
Пламен Павлов: Крайно време е българските институции да възприемат един твърд категоричен отпор срещу подобни инсинуации и провокации. Да се подминават с лека ръка, да се гледа на тях като на нещо несериозно, в близко бъдеще може да се окаже опасно. Ние позволяваме да се краде българска история повече от половин век. Това беше започнато от Българската комунистическа партия с нейното предателско поведение по македонския въпрос. За щастие, независимо от всичко, което може да кажем като упреци към Тодор Живков, тогава самият Живков и негови близки сподвижници, особено – Людмила Живкова, коригираха тази погрешна линия и застанаха на страната на историческата истина. Но след `89 година държавата се дистанцира от македонския въпрос, докато виждаме, че македонската държава с едно тоталитарно упорство продължава да следва една линия, която не се приема от нито един сериозен учен в света.
Фокус: Защо историческите извори за българския характер на цар Самуил, неговото царство и наследниците му се пренебрегват в обществеността? Защо се възприема, че това е изначално ясно и не се нуждае от припомняне и повтаряне, като знаем колко са осакатени учебниците в средното образование, например?
Пламен Павлов: Разбира се, в българските учебници по история, както и във всички исторически обзори в Европа и света, не се отрича българският характер на Македония, българската същност на цар Самуил. „Македонската теза” или по-скоро тази спекулация, която има претенции да бъде теза, загуби подкрепа и в Белград. През 1997 година младият сръбски византолог Сърджан Пириватрич защити докторска дисертация „Самуиловата държава – характер и обем”. Тази дисертация не е просто лична трактовка на Сърджан Пириватрич, а на практика е защитена от Института по византология и Института по история към Сръбската академия на науките. Така че, дори и в средите на тези, които участват в създаването на македонизма, става дума за сръбската наука, тази теза не върви. Тя си остава до голяма степен за вътрешномакедонска употреба. Разбира се, Македония не пропуска случай в Скопие да купува съвести на чужди квазиисторици или на някакви журналисти, които от време на време да отиват по света, но реално погледнато, ако се направи една бегла справка в световните енциклопедии, никъде това не се оспорва. Въпросът е обаче у нас какво се прави? Реално погледнато тези хора, които управляват в Скопие и обслужващата ги квази-наука, смятат, че всичко им е позволено, а това в крайна сметка е недопустимо не само за мен, но и за хиляди българи, слава Богу.
Фокус: Каква е тогава нормалната реакция на това, че се издигат паметници на български владетели и на български герои в Скопие като се подменя историческата истина за това, че те са български? Можем ли ние да забраним, примерно, нещо подобно?
Пламен Павлов: Ние не можем да забраним нещо подобно, но най-малкото трябва да протестираме и да поставим категорични условия на властите в Скопие – да прекратят антибългарската истерия. Защото издигането на тези паметници е вече един кичозен израз на една последователна, многогодишна антибългарска истерия, която служи за зомбиране на хората, за самозомбиране, за някаква самодостатъчност на този елит, който е решил, че ще управлява вечно. Историческата истина няма как да бъде скрита и в коментарите на македонските вестници за първи път от много години се позволи някаква свобода на словото и се появиха, поне във форумите, коментари, които поставят под съмнение официалната версия за цар Самуил и за всички останали герои в този грандиозен, мегаломански проект, който се осъществява през тези години в Скопие.
Искам да дам като пример това, което се прави в момента между България и Румъния. Между България и Румъния също има много сериозни исторически драми и противоречия. Но ето, че сме свидетели, че днешната румънска държава позволява първо, през 2007 година в Тулча да се постави паметна плоча на къщата на Стефан Караджа. На 6 юли, на рождения ден на Васил Левски, Апостола на свободата, по стар стил, един инициативен комитет, оглавяван от Костадин Костадинов, постави паметна плоча в Еникьой, някога голямо българско село, в което Васил Левски е бил учител в продължение на една година. Това там става със специално разрешение без никой да се опитва да скрие историята, да я отрече, камо ли – да я присвои. Като препоръка към българската интелигенция, към моите колеги, но и към българския политически елит: да си спомнят думите, които на същия този елит, припомни не някой друг, а американският президент Бил Клинтън. Той тогава, разбира се, посъветван от своя екип, каза в София думите на Паисий и посочи Паисий като един от фундаментите на българската национална идея. Разбира се, никой не казва, че Бил Клинтън и неговите съветници са старомодни и призовават към някаква архаика, както вероятно ще бъдат възприети моите думи от част от тези хора. Просто – ние трябва да държим на нашата национална идентичност, да не позволяваме някой да се гаври с нашето национално достойнство и да го прави по един перфиден, извратен, арогантен начин, който няма аналогия.
Това, което прави режимът в Скопие, няма аналогия в никоя друга държава в света, мога категорично да го заявя. Ние, разбира се, можем да се държим не по-малко твърдо и можем да си поискаме обратно костите на Гоце Делчев. Навремето костите на Гоце Делчев бяха дадени на режима в Скопие в израз на някакъв интернационализъм, пренебрегвайки волята на самия Гоце и на неговите роднини. Още повече, че този български национален герой, български офицер Гоце Делчев няма нищо общо с Вардарска Македония. Неговото родно място днес е на територията на Гърция. Така че, ние също можем категорично да кажем на режима в Скопие – да върне нещо, което не му принадлежи – тленните останки на българския национален герой и светец за нашата свобода, апостола на свободата Гоце Делчев.
Аз не вярвам, че някой ще постави този въпрос, но така или иначе, той си има своето място, най-малкото като материал за размисъл. Напротив, бих отново обърнал внимание, както и по-рано сме го правили с Агенция „Фокус”, че България трябва да предприеме решителни стъпки да бъдат донесени в София костите на цар Самуил, „виновника” за днешния абсурден спор. Ние знаем, че цар Самуил е син на комит Никола, който е дългогодишен български управител на Скопие, българин родом, роднина на царската династия от Велики Преслав. Така че, след като е невъзможно неговите кости да бъдат върнати на острова в Мало Преспанско езеро Свети Ахил, най-логично е да намерят вечен покой в софийската базилика „Света София”. Още повече, че в тази църква категорично Самуил е влизал, вероятно може би там е бил и коронясан и т.н., и т.н.
Фокус: Въпросът за паметника на цар Самуил в Скопие отваря една по-широка тема за паметниците въобще в България, и за паметта…
Пламен Павлов: След като се говори, че в България трябва да се правят нови и нови музеи и т.н и Вежди Рашидов говори за нови музеи, защо да не се направи и музей на македонската борба? Подкрепям идеята на Красимир Узунов за такъв музей – на македонската борба.
Аз не мисля, че ние трябва да следваме мегаломанията на днешния скопски режим, но не може да не се отбележи, че у нас паметници категорично липсват. Дискусията около Паметника на съветската армия по повод последните събития показа за пореден път, че в столицата София, реално погледнато, няма ярки български знаци. Нито има паметник на Свети Иван Рилски, нито има паметник на Аспарух, нито на Крум, нито на самия Самуил. Такива знаци на паметта несъмнено трябва да има, за да не стане така, че да имаме паметници в Еникьой в Северна Добруджа, да имаме паметници в Скопие, независимо от това как се тълкуват, а да нямаме паметници в собствената си държава и в нейната столица. Още повече, че този град, днешна София, най-вероятно е родният град на цар Самуил. Така че, ние също трябва да излезем от тази летаргия и по един цивилизован начин, без кичозността на Скопие, с твърдо придържане към историческата истина, да обновим, така да се каже, нашата представа за националната ни история и за националната идея.
Фокус: Чели сме за ролята на академик Дмитрий Лихачов за признаването на българския характер на делото на учениците на Кирил и Методий. Необходимо ли е, може ли да се направи аналог за това, което той е направил за признаването на българския характер на тяхното дело с това, което е в момента? Необходим ли е нов Дмитрий Лихачов, за да каже каква е историческата истина за българския характер на Средновековна Македония?
Пламен Павлов: Едва ли толкова често се раждат такива честни хора, такива светли хора като акад. Дмитрий Лихачов, но от чуждите учени, които ще присъстват през август на конгреса по византология в София, надали някой ще тръгне да твърди, че цар Самуил е някакъв друг цар, освен български. Имаме възможност да сверим не толкова историческата истина, колкото съвестта на световната наука съвсем скоро, през август, когато София ще бъде домакин на поредния авторитетен форум – Световния конгрес по византология. Той се организира от един комитет начело с акад. Васил Гюзелев и ще бъде посетен от над 1000 учени от цяла Европа и то водещи учени, а не такива безумни фалшификатори и манипулатори на истината като нашите псевдоколеги в Скопие.
Можем да се върнем към една практика от близкото минало – просто да поставим националното възпитание там, където му е мястото. На практика, в българската образователната система, националното възпитание е оставено най-вече за часовете по история и по български език и литература, които за съжаление се и редуцират много често и в самите програми, пък и в самата действителност. Такова национално възпитание е необходимо, тъй като то се провежда във всички уважаващи себе си държави.
Искам да напомня за нещо друго, което се забравя тази година. Преди тридесет години, по волята на управляващата тогава върхушка, но и на неоценената все още по достойнство личност на Людмила Живкова, но с единодушната подкрепа на тогавашната българска интелигенция, на практика на цялото българско общество, беше отбелязан 13-вековният юбилей на българската държава. Ние днес не виждаме никакъв акт на съвременната ни държава – да припомни за това, че преди 30 години имаше подобно събитие, което до голяма степен ни извади от примката на социалистическия интернационализъм. В старата ни Конституция пишеше, че патриот е този, който обича Съветския съюз. В 1981 година, обаче, с това всенародно честване, макар и дискретно беше казано, че патриот е този, който обича преди всичко България. Нямаме право да забравяме такива големи културни феномени от близкото си минало, какъвто е 1300-годишнината, отбелязана през 1981 година. Днес обаче виждаме, че тези неща се смятат за маловажни, те се пренебрегват и най-вече, че българската външна политика, българската културна политика се заемат с други проблеми, не виждат, може би, своите ясни приоритети. Така че, когато можем всички ние, които имаме съзнание за тези неща, сме длъжни да им го посочваме.
Фокус: Нямат ли вина и историците за забравянето на тази годишнина с тези спорове кога точно е създадена българската държава, с промяната на датата 680-та, 681-ва, 632-ра? Само към политиците ли е упрекът?
Пламен Павлов: Не само към политиците. Разбира се, и към историците. В едно общество трябва да има хармония. Не може да има ясноизразени и едва ли не противоборстващи лагери на историци, на писатели, на журналисти, на политици. Би трябвало да има висока степен на единство, когато става дума за националните ни интереси, за националното ни достойнство и за най-ярките събития и процеси в нашата история.
Споровете за началото на българската държавност имат своето място. Българската държавност е много по-стара от 680-та или 681-ва година, но факт е, че българската академична наука, българската университетска наука стои встрани от обществените дебати. Тя, до голяма степен, не е и толкова виновна, тъй като виждаме, че в нашата съвременна преса се обръща внимание на всичко скандално. Чалгизацията на културата е стигнала, за съжаление, много големи мащаби. Това, обаче, не означава, че българските историци, българските писатели, българските интелектуалци, трябва да бъдат безразлични към нашето наследство. Разбира се, без патриотарство, по достатъчно културен и цивилизован начин, ние трябва да припомним всичко това, тъй като в крайна сметка – това е живата тъкан на съзнанието на един народ. В този смисъл българските историци, включително и аз самият, също имаме вина, че понякога се проспиват събития, че примерно 150-ата годишнина на Българския Великден мина доста вяло, че такива събития, които всеки уважаващ себе си народ би превърнал в начин за вглеждане в себе си, за самооценка на постигнатото, за търсене на някакъв ресурс за бъдещето, ние ги подминаваме, не ги забелязваме. Това, само по себе си, не е добър признак за една култура на една модерна държава.
Източник: агенция “Фокус”
10 юли 2011
