Доклад на областния координатор на ВМРО във Велико Търново Борис Вангелов по време на Третия патриотичен семинар за демографската катастрофа в България, проведен в гр. Русе на 11 юни 2011 г.
Ерозия на религиозната и национална идентичност на младите българи
На 1 юни 2011 г. агенция “Фокус” оповести резултатите от изследване, направено по проект “Младежки монитор – създаване на информационен масив и методология за проследяване на актуалното състояние на младите хора в България и ролята им в обществото”. Резултатите поне за мен са ужасяващи: ¼ от младежите са склонни да се разделят с националния химн, националния флаг и не биха съжалявали, ако загубят и своята българска националност (идентичност) в рамките на Европейския съюз. Проучване, озаглавено “Нагласи и ценности на младите хора в България, януари 2010 – май 2011” показва, че 40% от българските младежи не изключват възможността да емигрират извън страната . Държавата се разглежда като нещо далечно и абстрактно. Много от младите смятат, че държавата е длъжна за всичко, което се случва.
Възниква въпроса защо на европейския континент такива разложителни антинародни и антидържавни процеси са придобили толкова големи размери единствено в България. И други страни в Европа преживяха национални погроми, тоталитарна система и мъчителен преход към демокрация и пазарно стопанство, но подобно разложение на обществената структура, каквото се наблюдава у нас при тях или не се случи, или не бе с такива мащаби и дълбочина, като в крайна сметка, дори активизира желанието на тези общества да се справят успешно със заболяването. Съседна Сърбия бе бомбардирана от самолетите на НАТО, териториално осакатена и системно дискредитирана в страните от Европа и САЩ като агресор и зло. Въпреки множеството несполуки и претърпяната тежка национална катастрофа, в сръбското общество не се наблюдава ерозия на националната идентичност, включително и у подрастващите поколения. Как е възможно това? Нима глобалните процеси и фактори не са едни и същи както за българите, така и за сърбите!? Същите изводи бихме могли да направим и по отношение на съседна Румъния. Всички знаем до какво тежко материално състояние бе доведен румънския народ по време на режима на Чаушеску. Може да се каже, че в началото на т. нар. преход България стоеше по-добре от Румъния в много отношения. Защо стана така, че ерозиращите обществото и държавността процеси не се наблюдават на север от Дунава? Нито в Сърбия, нито в Румъния е възможно да се получи така, че 25% от младите сърби или румънци да желаят да се разделят с националната си идентичност.
У нас обаче се наблюдава и още един голям проблем, успоредно с ерозията на националната идентичност, у българската младеж се развива и също толкова опасната тенденция към пълна нравствена и духовна деградация . Имам предвид, че едно е да не желаеш да носиш българска идентичност, а друго е да не притежаваш морални, нравствени ценности. Да бъдеш добре възпитан, трудолюбив и образован е възможно без да си патриотично мислещ. Защо тогава у нас, освен че ерозира националната идентичност се развива споменатия вече втори процес – нравствена и морална деградация? Какво пречи на младите да бъдат ако не добри българи, то поне добри граждани? Какво им пречи да бъдат хора, желаещи да се образоват, да изпитват уважение към труда във всичките му форми, да не употребяват наркотици, да имат висок морал в личния си живот, в отношенията си към родителите и т.н.
Коя е първопричината за разложението на нашето общество и държавност?
Има отговор на този въпрос – безбожничеството и вероотстъпничеството са в основата на всички наши беди. Те превърнаха и училището, и армията, а и част от служителите на църквата в безотечественици и богоборци. Тези три институции по своята същност са призвани да формират в нравствен, морален и национален аспект българската младеж. За съжаление, тук нещата стоят ужасяващо.
Единият от стожерите на националната идентичност и държавността – българската войска е излишно да бъде коментирана, тъй като без да искам да звуча крайно, тя де факто не съществува. Тук не става въпрос само за намаления редови състав на армията, но и за малобройния останал офицерски състав, голяма част от който е тежко демотивиран и от него вее духа на разложението. Излишно е да казвам, че спешно трябва да се възстанови наборната служба, но новобранците трябва да бъдат обучавани от високозаплатени, образовани и патриотично мислещи офицери. В противен случай, както беше в някои поделения по времето на социализма, ще ставаме свидетели само на извращения и поредната морална и нравствена деградация.
Институцията БПЦ бе кадрово и икономически разгромена след Втората световна война. Но ако се замислим, подобна кадрова и икономическа катастрофа Българската Православна Църква е преживяла в продължение на 300-400 години, периодът след ликвидирането на Търновската патриаршия, а по-късно и на българската Охридска архиепископия. Едва що създадена, Българската Екзархия бе принудена да хвърли целия си оскъден финансов и човешки ресурс в защита на българското население в Тракия и Македония. Излиза, че за последните 600 години светата Българска Православна Църква е имала възможност да укрепва само по време на относително спокойния период между двете световни войни, тоест, някакви си 20 години. През останалите 600 години Българската Православна Църква или не е съществувала институционално, или е трябвало да води тежки борби за оцеляването си като такава. Ето защо тя нямаше никакво време да върши своята мисионерска, проповедническа мисия. Това превърна значителна част от българите в полу-езичници, полу-християни и в крайна сметка – безбожници или еретици.
Българското училище в някои отношения наподобява съдбата на Българската Православна Църква, но неговото възходящо развитие все пак продължава от втората половина на XIX в. до 90-те години на XX в., тоест, около 120-140 години. Разгромът на тази българска институция всъщност започна след т. нар. промени от края на миналия век. В българското училище, включително и университетите, през последните 20 г. все повече се увеличава числото на посредствените, полуинтелигентни преподаватели и учители. Основните причини за това са две – унизително ниското заплащане на труда и липсващата дисциплина сред учениците по време на учебни занятия, която съсипва психиката на преподавателя от една страна, а от друга – възпрепятства процеса на преподаване и лишава учениците от знания. Ето защо към учителската професия се насочват хора, които нямат възможност да се реализират професионално в други направления, а тези които са с висок интелектуален капацитет се насочват към други поприща или в малкото високозаплатени училища в страната. Вследствие на всичко това, българското училище е в дълбока криза. Най-добра характеристика на кризата в българското училище е дал архимандрит Борис Неврокопски през 1928 г. Ще си позволя да направя един по-дълъг цитат от написаното от този български духовник, не само защото написаното от него звучи страшно актуално и днес, но и защото напълно споделям всяка негова дума и мисъл. Ще го цитирам защото той е изразил това, което аз мисля, но го е направил много по-добре, отколкото аз бих могъл.
Първият основен недъг на нашето училище, според Борис Неврокопски, се състои в това, че то само обучава, а не възпитава. “То обръща изключително внимание на ума и пренебрегва съвършено душата. То дава само познания и не отглежда почти никакви добродетели. То развива само способностите на ума и атрофира силите на душата. То изостря само студения разсъдък и сподавя топлото жизнено чувство. … По тоя начин нашето училище, като обръща внимание само върху една способност на човешката природа – върху ума, осакатява вътрешно детето и води младежта към вътрешно израждане. По тоя начин то нарушава целостта и хармонията в човешката природа и разрушава нейната същност. По тоя начин то нерядко създава умствени изроди и морални чудовища. По тоя начин нашето училище разрушава също основния принцип и унищожава крайната цел на всяко образование и всяко възпитание: създаване цялостна и хармонична, благородна и завършена личност.
Това едностранчиво интелектуализиране на нашето училище се дължи на тежката заблуда, че умствените способности са най-важното нещо, че умът е всичко в човека. Умът обаче е само една от способностите на човешката природа. Той не е същината на човека. Величието и същината на човека лежи другаде: лежи в божествената красота на неговата човечност и във величието на неговия богоподобен и безсмъртен дух.
Нашето училище не само се занимава изключително с ума и игнорира душата на детето, но върши нещо много по-страшно: то въобще отрича душата! Това е вторият смъртоносен недъг в нашето училище. За нашето училище е съвсем чуждо най-великото – вечното в човека: неговата душа. То презира тая божествена същност в човека. То признава само материята, само плътта и отрича душата. То се стреми да заличи съществената разлика между човека и животното и гледа да внуши на нашите младежи, че техните прадеди са били човекоподобни животни и че те са от животински произход. При такива внушения ясно е, какъв мироглед ще могат да си образуват тези младежи и какви заключения ще си направят те за себе си и за своя живот. Щом по същина и произход те са съвсем близо до животните, няма защо те да стоят и по живот далеч от тях.
Нашето училище… е без положителен творчески дух, без идеализъм и въодушевление, без високи добродетели и благородни пориви, без далечни идеали и възвишени цели. Нашето училище е материалистично.
Нашето училище обаче отрича не само човешката душа: то отрича и вечния, абсолютния дух, от който човешката душа е само дихание. Нашето училище отрича Бога. В нашето училище открито се говори по всякакви начини против Бога и против всичко божествено в човека и природата. Но и да не става това, щом в училището не се говори за Бога, щом Бог е изгонен от него, значи: то е без Бог, значи: то е безбожно. Щом Бог не се утвърждава в училището, значи Той се отрича. Щом ние престанем да говорим в училището за Бога и душата, със самото си мълчание ние проповядваме безбожие и бездушие. Не може да има безразлично отношение. … В душата и съвестта на човека не може да има напълно безразлично състояние: човек или ще утвърждава, или ще отрича. А в нашето училище не само, че не се утвърждава, но и открито се отрича Бог. А щом се отрича Бог, отрича се и се руши всичко божествено и велико в човека и живота, отрича се и се руши човекът и животът в неговата същина. Нашето училище е атеистично.
Щом атеизмът и материализмът проникнаха в нашето училище, те започнаха да вършат опустошения във всички посоки. Те са тъмни сили, които рушат всичко положително и ценно, всичко възвишено и светло. Атеизмът е демонично явление, а материализмът – проява на животинщината в човека. И единият, и другият… означават край на всяка човечност и всяка култура. Атеизмът отрича Бога и всичко божествено в живота и човека, а материализмът отрича човека и всичко възвишено в него. Атеизмът означава победа и тържество на демоничното начало, а материализмът – победа и тържество на животинското начало в човека и живота. Атеизмът иска да демонизира човека, а материализмът се стреми да го превърне в животно. И единият, и другият, които имат еднаква същина, преследват една и съща крайна цел: разрушението на човешкия образ в човека, унищожението на човека в човека! И в нашето училище, където материализмът и атеизмът се ширят свободно, тези разрушителни сили преследват същата крайна цел и дават същите гибелни резултати. Нашето училище, което отрече Бога и душата, неминуемо трябваше да отрече и човека, който е немислим без душата и божественото начало в нея. То не познава и не признава човека. В детето то вижда и признава само ученика и не се интересува от човека в него. За нашето училище е непонятна най-великата цел на всяко образование, на всяко възпитание, на всяка култура и на всяко съществуване: съвършеният човек. Нашето училище биде обезчовечено.
…
По едно време нашето училище беше стигнало до там, че в него само българският език напомняше, че то е българско. Нашето училище беше станало безотечествено.” Какви пророчески слова! Каква дълбочина на мисълта, уважаеми колеги!
Уважаеми колеги, опитвам се да кажа, че във всички сфери на нашия живот може да настъпи възход ако тези, от които зависи съдбата на нацията притежават двете най-важни качества, които превръщат политика в държавник – родолюбието и вярата в Бога. Колкото повече хора на управленски позиции притежават тези взаимодопълващи се състояния на духа, толкова повече България ще тръгва по пътя на своя икономически, социален, нравствен и духовен възход. Само родолюбието и вярата в Бога могат да смачкат корупцията, нихилизма, предателството, лъжата, измамата, лицемерието, завистта, злобата, отмъстителността и всичко онова зло, което трови душата на българския народ. Само християнското и патриотичното възпитание могат да бъдат котва в житейския океан за подрастващото поколение, която да предпазва кораба на българската младеж от коварните плитчини и опасности, които могат да го потопят. В това, което казвам няма нищо гениално. Мнозина са го прозрели. Не само у нас, а и по целия свят. Но ние трябва да намерим в себе си необходимата критична маса духовна енергия за да започнем този процес на новото българско национално Възраждане от каквото имаме огромна нужда. За целта трябва да се формира широк фронт, който да започне тази борба за изтръгването на българската младеж и на българите като цяло от лапите на злото. На първо място в този фронт трябва да застане светата Българска Православна Църква и българското учителство. За наше щастие в тези среди все още има здрави сили, които биха могли да дадат началния тласък на подобен ренесанс. В сферата на политическото представителство единствено Българското национално движение ВМРО изповядва идеите на автентичния български национализъм, такъв какъвто ни бе завещан той от нашите възрожденски дейци. Ние трябва да направим всичко възможно, така както действат ХДС и ХСС в Германия, да изградим този единен фронт от църковни, политически и интелектуални кръгове, защото ни обединяват общи национални и християнски ценности, за да предизвикаме тотално обновление в различните сфери на обществения и политическия живот на страната. От една страна духовенството трябва да разпалва у миряните вярата в Бога и ревността към добруването на Отечеството, а от друга страна политиците, както на местно, така и на национално ниво да правят всичко възможно за укрепване на позициите на светата Българска Православна Църква – чрез реституция на всички църковни имоти, чрез определяне на гарантирано възнаграждение от държавата за българските свещеници, така както е в Гърция и Румъния. Чрез ограничаване на дейността на сектите у нас и забрана на най-опасните от тях и много други мерки. От трета страна, патриотично мислещите хора от средите на българската интелигенция също трябва да станат изразители на този нов курс.
Остава ни малко време за да спасим Отечеството. Нека не го пропиляваме!
ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ! С НАМИ БОГ!
