Пред пълна зала и при голям интерес ВМРО представи филма на своя областен председател в Бургас Георги Дракалиев – „Концлагерът Трикери“. Премиерната лента, плод на упорит труд, бе бурно аплодирана от дошлите да се запознаят или да си припомнят ужаса, който българският гарнизон в Солун преживява през 1913 г., след като е предаден от своя съюзник Гърция.
Трикери е име, което всеки българин трябва да знае. Преди десетки години чешкият журналист българофил Владимир Сис, достигайки до печалния бряг, промълвява „Трикери, кой българин не знае това име!“. Но се оказва, че след по-малко от век трагедията на българския елит и войници в Солун е потънала в забрава. Така, както тънат в немара и гробовете им на гръцкия остров.
Това заяви авторът на филма пред събралото се множество. И след като финалните надписи излязоха на екрана, всеки присъстващ бе дълбоко убеден, че тази част от българската история трябва да изплува от неизвестността.
Филмът е създаден с подкрепата на „Фондация ВМРО“, както и на структурите в Бургас и Стара Загора. Тепърва ще бъде прожектиран в редица български градове, като ще се търси начин той да стигне и до телевизионна аудитория. Защото душите на сънародниците ни, не намерили покой на чуждото неприветливо парче земя, заслужават да го получат.
И това може би ще се случи, когато споменът за тях бъде възроден, а капсула българска земя и китка здравец бъдат поставени в неплодородната му почва, попила толкова много българска мъченическа кръв.
Трикери – печална голяма гробница, напомняща донякъде на църквата в Батак. Не само по дупките, издълбани по протежение на острова – кладенци, които страдалците копали, за да открият вода, тъй като там няма извори. За Батак напомня малкият параклис „Св. Георги“, в който българите са палили свещи ежедневно и са се молили да зърнат отново родната земя, преди да умрат.
Когато след 3 месеца параходът „Варна“ пристигна на брега на Трикери, за да отведе у дома оцелелите, всички войници, които се качиха на борда, бяха неузнаваеми, остарели, със съвършено окъсани дрехи и представляваха грозно зрелище. При стъпването им на българския параход всички плачеха от радост и казваха „Сега, тук, можем да умрем“.
Това разкрива в спомените си „Българският гарнизон в Солун през 1913 г.“ генерал-лейтенант Велизар Лазаров, бивш началник на българските войски в Солун през същата година.
След като изгледаме филма, имаме усещането, че този остров завинаги ще остане мъртъв. Вече 100 години той е символ на смъртта – заради физическото изтребление на нашите деди, заради превръщането му по-късно в лагер за жени, но и заради окончателната кончина на българо-гръцкото съюзничество във водите около Трикери и на неговата земя.
Гърците са жалък народ, в историята си имат двама българоубийци, заключава Владимир Сис, който умира в затвора като българофил и борец за истината.
