Източник: Агенция „Фокус”
Опитът на Гоце Делчев и Борис Сарафов е еднакво равноценен за всеки, който иска да се учи на национално лидерство и апостолство, смята проф. Светлозар Елдъров.
Македонският научен институт – София чества с възпоменателна научна конференция бележити дейци на Българското възраждане, Следосвобожденска България и борбите, въстанията и войните за национално освобождение и обединение, на които през 2012 г. се навършват кръгли годишнини от техния живот или дейност. Сред тях се открояват имената на книжовници, учени, офицери и революционери от ранга на Паисий Хилендарски, братя Миладинови, проф. Иван Шишманов, проф. Йордан Иванов, Гоце Делчев, поручик Борис Сарафов, полковник Борис Дрангов и др. В научния форум участват учени от институти на БАН и други научни звена. По този повод Агенция “Фокус” разговаря с професор Светлозар Елдъров от Института по балканистика.
Фокус: Проф. Елдъров, какво мотивира организирането на една научна конференция, посветена на толкова разнолики по дела и съдба личности от българската история?
Проф. Светлозар Елдъров: В живота човекът е творец на собствената си съдба. В историята, която е или поне би трябвало да бъде точно отражение на живота, личността е пожертвана за сметка на „явления” и „процеси”, на „бази” и „надстройки”, на „движещи сили”, „маси” и „класи”. Пълно и необоримо опровержение на такива идеологизирани и конюнктурни клишета, които преди две десетилетия безапелационно господстваха в историческата наука, а някои се опитват да натрапят пак, е собствената ни история и особено нейната най-романтична, вдъхновяваща и поучителна част – борбите за национално освобождение и обединение. Македоно-одринската епопея например е богата на ярки личности и индивидуалности, на невероятни житейски съдби, неповторими образи и неподражаеми герои, на всевъзможни психологически персонажи и типажи, които с цената на собствения си живот са изковали нашата история. Те биха могли да се претворят не само в научни биографии, но и в литературни бестселъри, които да бъдат разграбвани от книжарниците, в сценарии за игрални филми, които да приковават зрителите пред екрана, в художествени портрети, които да красят галери и изложбени зали.
Да вземем например поручик Борис Сарафов, председател на Върховния комитет, герой на Четническата акция и Илинденско-Преображенското въстание, без съмнение едно от най-популярните лица на македоно-одринското движение, познато навремето у нас и в чужбина. Артистичен не по-малко от брат си, известният актьор Кръстьо Сарафов, той още приживе се превръща в легенда. Една среща на бурния му живот с таланта на някой български писател, сценарист или режисьор би могла да се превърне в невероятен спектакъл. А какво имаме досега – една научна монография от началото на 90-те, позната само на тесен кръг професионални историци, и един документален филм отпреди десетина години, забравен вече от зрителите. Иначе се възмущаваме и протестираме, макар и с основание, когато личности и епизоди от българската история се превръщат в паметници или филми с антибългарска насоченост, а скъпим време и средства да им отдадем заслуженото признание по подобаващ начин. Затова инициативи като конференцията на Македонския научен институт, чиито доклади ще бъдат публикувани, или поредицата „Бележити българи”, която вече се предлага на книжния пазар, са навременни, полезни и трябва да бъдат популяризирани, за да стигнат до възможно най-широк кръг читатели.
Фокус: Вашият доклад е посветен на Гоце Делчев и Борис Сарафов. Как успявате да примирите двамата изявени лидери на Вътрешната организация и Върховния комитет, които историческата наука обикновено противопоставя като идейни противници?
Проф. Светлозар Елдъров: Има някакво манихейско влечение у българина да разделя и противопоставя дори онова, което очевидно е общо и неделимо. Дали е останало от богомилството, или е култивирано при комунизма, не се наемам да твърдя, но го виждам да се проявява и в миналото, и в съвременността. Конкретно за историята на македоно-одринското революционно движение то се явява като преувеличаване на несъществени различия и в подценяване или игнориране на същността. Културният еволюционизъм на Българската екзархия се противопоставя на въоръжената борба на революционните организации като нещо несъвместимо, докато фактите показват, че ВМОРО и нейните дейци буквално се раждат в класните стаи на екзархийското училище. Изтъкват се обективно съществуващите различия между Вътрешната организация и Върховния комитет по различни въпроси от организационно естество или по тактиката на борбата, а се подминава или премълчава единството в народностната им основа, в идейните схващания и в политическата цел.
Едно от най-несъстоятелните разделения на организациите и дейците на македоно-одринското движение от края на ХІХ – началото на ХХ век е на „левица” и „десница”. Днес за всеки е ясно, че лявото и дясното се ръководят от капитала, а какво остава за онази епоха, когато се води борба на живот и смърт, а не за европейски фондове и инвестиции. Тя не може и не бива да се измерва с критериите на идеологическата догматика и партийното строителство, както някога правеше охранителната историография на Института по история на БКП при ЦК на БКП. В едно националноосвободително движение, което си служи със средствата на въоръжената борба и чиято идеология и политическа програма обикновените хора разчитат буквално като „свобода или смърт”, няма леви и десни. Нито Вътрешната организация, нито Върховният комитет са налагали социален, имотен или образователен ценз. В документалните и мемоарните свидетелства няма нито един случай, в който някой деец на македоно-одринската борба да е претендирал за предимство на основание на произход, диплома или банкова сметка. Затова пък има много примери, при които хора от народните низини се издигат до върховете на революционната йерархия, а несравнимо по-богати и по-учени се провалят като лидери.
Конкретно за Гоце Делчев и Борис Сарафов опитите за изкуствено разделение и противопоставяне вървяха, освен по фалшивата следа на „централизма” и „върховизма”, още и по линията на мнимия социализъм. Гоце Делчев като юнкер във Военното училище посещавал социалистически кръжоци, следователно бил социалист. В спомените си Борис Сарафов също разказва как бягал от Военното училище да слуша социалистически реферати в таен кръжок с ученици от последните гимназиални класове, но „класово-партийната” историография не посмя да го обяви за социалист, защото освен герои за „левица” й трябваха антигерои за „десница”. Всъщност Гоце Делчев и Борис Сарафов, както впрочем и техните връстници от същото поколение, имат такава сходна, буквално предопределена житейска съдба, следват толкова еднакви революционни маршрути и споделят такива общи идеали и цели, за каквито съвременните партийни строители и идеолози могат само да мечтаят.
Фокус: И все пак Гоце Делчев е изключен от Военното училище и не става офицер, а Борис Сарафов получава възможност да прави военна кариера. Не внася ли това известно разграничение между двамата и не влияе ли върху техните взаимоотношения?
Проф. Светлозар Елдъров: Правени са, продължават да се правят и сега, различни спекулации с изключването на Гоце Делчев от Военното училище. Някои искат да видят в това рутинно дисциплинарно производство някакъв национален подтекст, други търсят конспиративни мистерии. Това са фантазии на дилетанти. И Борис Сарафов е могъл да бъде изключен от Военното училище за същото провинение, като това на Гоце, но със сигурност и без пагони щеше да играе все главни роли на македоно-одринското поприще. Дори да беше останал на военна служба и произведен в офицерско звание, каквато възможност е имал, Гоце Делчев пак щеше да се превърне в Апостол на македоно-одринската борба. Едно „подпоручик” или „поручик” пред името още нищо не означава, важно е с какви дела то ще бъде запомнено. От Военното училище за дисциплинарно наказание е изключен и Борис Дрангов, но тъкмо той остава като въплъщение на военната дисциплина, офицерската чест и командирския идеал. Десетки и стотици юнкери и офицери, ако и да са преминали през всички уставни изисквания на изрядната военна служба, не са притежавали качествата да прекрачат прага на историята и днес имената им могат да се издирят само в справочниците. Не униформата и не пагоните правят хората истински офицери, или офицерите – добри командири. Още навремето големият български есеист и майстор на индивидуалното портретиране Ефрем Каранфилов, самият той възпитаник на Военното училище, беше изтъкнал, че Гоце Делчев и Борис Дрангов, а следователно Борис Сарафов и всички онези техни колеги от Българската армия, чиито имена след това ще се срещат често в хрониките на националноосвободителната борба, не са искали просто да станат офицери, а като станат офицери, още по-страстно и жертвоготовно да се предадат на македоно-одринското дело. Това е истинската и непоклатима основа, върху която Гоце Делчев и Борис Сарафов сами изграждат своите революционни биографии. И ако историята все пак ги разграничава, то е с критерия на революционното лидерство, а не по пагон.
Фокус: Може ли да се твърди, че в македоно-одринската освободителна борба се проявява някакъв особен стил на лидерство, различен от този, който познаваме днес?
Проф. Светлозар Елдъров: Днес темата за лидерството, за моделите на поведение и управление, за тайните на властта и авторитета, е една от най-експлоатираните от съвременната научна и публицистична книжнина. Може би след книги от рода на „Как да станем милионери”, най-търсените книги са тези, които предлагат концепции, съвети или направо готови рецепти как да станем лидери. Лидерството днес се преподава като престижна учебна дисциплина във всеки уважаващ себе си университет, съществуват безчет сайтове, блогове и портали, които ни заливат с такава информация. Чудно само как при толкова много учители и уроци по лидерство, истинските лидери още са в остър дефицит. Кой днешен лидер би дръзнал да се мери с Левски? И по какво? По себеотричане, по скромност, по дързост, по смелост? Учебниците със сигурност помагат, но лидерството се ражда в реалния живот. А революционното лидерство черпи опит от още по-дълбок извор. Там, на попрището на националноосвободителното движение изобщо, и в македоно-одринската освободителна борба в частност, действат други закони, които не се учат от книги и лекции, а идват направо от живота и смъртта, или по-право от борбата на живот и смърт. Затова дейците от първите редици на освободителната борба, в качеството им на лидери, които разполагат не само с власт и авторитет, но владеят изцяло волята на човека и в буквалния смисъл на думата се разпореждат с неговия живот, трудно се поддават на обективна научна оценка със съвременните критерии. Революционното лидерство не се измерва с рейтинги и класации, а с конкретните дела на конкретните хора. От моите изследвания върху живота и делото на Гоце Делчев, Борис Сарафов, Яне Сандански, генерал Цончев и десетки още дейци на македоно-одринската борба, съм извлякъл един модел на лидерство, който действително може да се смята за национален. Най-общо казано водачите на освободителната борба се проявяват в два основни генотипа. Представителите на единия упражняват революционното лидерство чрез силна еднолична воля, авторитарно заповедно управление, безкомпромисен респект на опозиция и съмишленици, централизация на власт и структури. Тези качества кълнат най-вече в душите и сърцата на войводите, офицерите, четниците. Това са лидерите на волята. Техен типичен представител е поручик Борис Сарафов. Представителите на другия лидерски генотип са хора на ума, на рационалното мислене, на теорията. Обикновено произлизат от учителското съсловие и средите на интелигенцията въобще. Това са лидерите на мъдростта. Такива са Христо Матов, Христо Татарчев, Иван Гарванов.
Волевите лидери не се спират пред нищо, когато трябва да се наложат. Честолюбието им е по-високо от самите тях. Интелектуалните лидерите са склонни да пожертват честолюбието в името на по-висши идеали. За тях разумът е сила. Или ако обобщим: първите олицетворяват авторитета на силата; вторите – силата на авторитета. В този смисъл дейците от двата основни генотипа са еднакво незавършени като лидери – на едните не достига мъдрост, на другите воля. Само малцина съвместяват двете качества – волята и мъдростта. Взети поотделно, тези качества различават лидерите от обикновените хора. Интегрирани в една неделима и хармонична цялост, каквато животът очевидно допуска само при историческа необходимост, те разграничават сред лидерите ония, които надвишават и тях. Такива хора остават в българската национална памет не като лидери, а като апостоли. Като Левски например. Той се явява тогава, когато българската национална революция има нужда от него. Силна, много силна ще да е била историческата необходимост на българите в Македония и Одринско след Берлинския конгрес от 1878 г., щом е призовала за живот, дела и смърт не един, а двама апостоли – Даме Груев и Гоце Делчев.
Това е и съществената разлика между Гоце Делчев и Борис Сарафов. Първият епохата и историята признават за апостол, макар без офицерско производство. Вторият остава само лидер, дори с неотразимия си чар и ярката индивидуалност. Опитът и на двамата обаче е еднакво равноценен за днешния ден, за всеки, който иска да се учи на национално лидерство и апостолство.
20 май 2012
