Източник: „Сега“, автор: Иван Петрински
Способността да работят непрестанно и неуморно ден след ден, година след година за освобождението на отечеството ги отличава от съвременниците им
Народът ни почита Илинден всяко лято, най-светъл празник за всички българи от Черно до Синьо море и от Дунав до Бяло море – деня, в който се повдига Илинденско-Преображенското въстание, равно по мощ на Априлското, продължение на делото на Левски. А и как иначе, поне половината днешни българи са родово свързани със събитията отпреди вече 109 години, преклонението пред саможертвата на свободолюбивите ни предци е заложено вече в българската генетична памет. Независимо къде живеят днес, потомците на ония български родове, прокудени от Македония, Одринска Тракия, Беломорието и южните части на Родопите, или още обитаващи тия земи, никога не биха могли да забравят корените си.
* * *
Тежките поврати на съдбата в най-ранното детство на Левски изглежда са в основата на възгледите му за организацията на революционната борба, които той по-сетне изповядва. Суровите отношения в дома на Никола Делчев в Кукуш имат същото значение за светогледа на Гоце, в тези най-ранни години става изграждането на бъдещия революционер. Впрочем цяло поколение дели Левски от Гоце Делчев, който е току-що навършил едногодишна възраст по време на мъченическата смърт на Апостола, баща му Никола Делчев е роден през 1844 г. във времето на разоряването на Иван Кунчев.
Никак не е чудно във възрожденския подем, обхванал българските земи, че и Гоце расте в приповдигната среда на националното осъзнаване. През 1857 г. в Кукуш учителства за втори път, при това само на български, Димитър Миладинов. „Българите дават и последния си грош за образованието на децата си…“ отбелязва Егор Южаков (сп. „Современник“, СПб, 1860), който живее в Кукуш в края на 1858 г. и в началото на следващата – 1859 г.
Малкият Гоце без съмнение израства също в задоволена и сигурна среда. Вярно, в новата двуетажна къща на Делчеви няма легла, такъв е местният обичай, но дюшеците са винаги само от вълна, а спалното бельо и завивките – задължително от чиста коприна. Бащата на Гоце – Никола, е горд човек, държи кръчма. Освен това купува овце напролет, наема хора да ги пасат, децата от семейството също помагат в тая работа. Наесен стоката се разпродава, а каквото остане, се преработва на пастърма и се разнася по големите тържища на Солун, Сяр, Кавала и Драма. Майката Султана, красавица, която умело се справя с цялата къщна работа, е истинската господарка на дома на Делчеви, тя охотно се наема с възпитанието на многобройната челяд – четири момчета и пет момичета.
Както и Левски, Гоце е най-големият, в първите си години е болнав, храни се зле, непрестанно боледува. Въпреки това Никола Делчев държи винаги зад къщната врата една жилава пръчка, с която вечер раздава „правосъдие“ сред децата. Суровите методи на възпитание не дават ни за миг някое от тях да прояви каприз или нехайство при изпълнение на домашните си задължения. С израстването си Гоце позаяква и, както е неотменимо в българското възрожденско семейство, помага в работата.
* * *
В началото на май 1869 г. Васил Левски основава в Плевен първия революционен комитет на бъдещата вътрешна революционна организация по българските земи. След неколкогодишна непрестанна работа по изграждане на комитети, след малко повече от две години в последните месеци на 1871 г., вътрешната революционна организация е вече значима сила, единствената всъщност, която може да осъществи едно мощно всенародно повдигане за освобождение. След като натрупва значителен опит в революционните дела и в подготовката за въстание в България, през 1872 г. Левски определя кога може да избухне това въстание, но така, че то да има успех – трябва „поне толкова да се подготвим, колкото е нужно да се предвиди една добра сетнина в предприятието ни“. Ни по-рано, ни по-късно.
Вече повече от половин век не престават наукообразните спекулации с възгледите на Гоце за освобождението на останалите под робство български земи, в Скопие нагло представят пътя за освобождение, избран от Гоце Делчев, като борба за автономия, която да прерасне в някаква независима македонска държава. Къде остават тогава Гоцевите пояснения за обединение на българските земи, къде остава упоритата му работа за повдигане и на Одринска Тракия и Родопите?!
А всичко е така ясно. След Съединението вече съществува работещ модел за освобождение и обединение на българските земи в единна свободна държава – постигане най-напред на широка автономия за населените предимно с българи области, които Берлинският конгрес оставя под робство, с последващо изненадващо и светкавично обединение със свободното Княжество България, разбира се, при мъдра подготовка на тоя акт сред европейските сили. Очевидно е, че този алгоритъм може да се приложи и за останалите в Османската империя български земи, щом проработва през 1885 г., стига първо да се постигне така желаната от Гоце широка автономия за тия български области.
След 1893 г., почти пълни 10 години, Гоце Делчев е непрекъснато зает с изграждане на вътрешната революционна организация в българските земи, останали под робство, в Одринска Тракия, Родопите и Македония. И старателната подготовка все му се струва недостатъчна за пълния и несъмнен успех на въстанието. Гоце Делчев напълно съзнава, че едно въстание за отхвърляне на робския ярем в Одринска Тракия, Родопите и Македония няма да може скоро да се повтори, затова успехът му трябва да е сигурен. Противник е на решението за вдигане на въстание през пролетта на 1903 г., та с помощта и на Даме Груев въстанието е отложено поне за лятото на същата година.
Навярно това, което е в основата на величието и на Левски, и на Гоце, е способността им да жадуват и да работят за българската свобода, без да мразят. „Едно от най-привлекателните качества на българите и като отделни личности, и като народ е, че те съдят за хората според делата им, а не според тяхната раса или националност…“ (М. Макдермот, 1979).
Несъмнената им способност да изчакват подходящия миг за започване на въстание е още едно основание за величието им. Но не дремливо изчакване с отпуснати ръце, а време, изпълнено с неуморна, денонощна и целенасочена работа за успеха на делото. Това ще да е главното, което май и днес липсва в светогледа на народа ни – все искаме резултатът да дойде бързо, по възможност да падне отгоре веднага. Чужди са ни често и упоритата, непрекъсната работа за постигане на набелязана вече цел, и всекидневните без изключение усилия, насочени пак натам. А ако може и друг да ни подари успеха на поднос, най-добре би било. Претупването на всяка работа е националният ни спорт, та затова се открояват толкова отчетливо и Левски, и Гоце изглежда.
Извори
„През м. май 1892 г. ме настигна на улицата председателят на солунската община свещ. Иван Маджаров, който ми каза: „Идвам от конака, бях отишел при валията да го моля повторно да разпореди да се отвори черквата в с. Ново село [Солунско], в която да се черкуват екзархисти и патриаршисти, макар последните да са само две къщи“. На това валията ми отговори: „Аман от тия ваши църкви и училища. Знай, попе, че още 1-2 години ще се мъчим с вас. Подир две години ще ви оставим да се хванете за гушите с гърците и сърбите, а ние ще ви гледаме сеир.“ Циничният израз на валията Зехни паша ме възмути и реших час по-скоро да се заема с основаването на революционна организация…
През м. юлий заминах за София. Тук се срещнах с К. Шахов и му открих плана си, който за подходящ и авторитетен човек ми посочи Гоце Делчев, още юнкер [във Военното училище в София]…
…какви са според мене основите на тая тайна организация [в Македония]…
1. Революционната организация да се основе вътре в Македония и там да действа, за да не би гърците и сърбите да я таксуват като оръдие на българското правителство.
2. Основателите й да са местни жители и живущи в Македония.
3. Политическият лозунг на организацията да е автономия на Македония.
4. Организацията да е тайна и самостойна, без да влиза във връзка с правителствата на съседните свободни държави, и
5. От македонската емиграция в България и от българското общество да се иска само морална и материална подкрепа за борбата на македонските революционери…“
Из изложение на Иван Хаджиниколов от Кукуш, един от основателите на революционния комитет в Солун в края на 1893 г. (ВМОРО).
„…Отцепленията и разцепленията никак не ме плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато сме българи и всички страдаме от една обща болест! Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас, нямаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани. Наш, разбира се, дълг е да не се поддаваме на тая болест, но можем ли същото да направим и с другите лица? Пък имаме нещо заето и от гръцките болести – колкото глави, толкоз капитани. Пустата му слава!… Всеки иска да блесне…“
Из писмо на Гоце Делчев до другаря му Никола Малешевски, 5 януари 1899 г.
Предходни свързани текстове:
http://www.segabg.com/article.php?id=608901
http://www.segabg.com/article.php?id=609810
2 август 2012
