Илинденско-Преображенското въстание е масово народно въстание, организирано и ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация, връхна точка в националноосвободителното движение на Македония и Одринско. По своя характер и задачи то е продължение на българската националнодемократична революция от времето на Възраждането.
По силата на Берлинския договор (1878 г.) Македония и Одринско останали в пределите на Османската империя. Това предизвикало остра реакция от страна на българския народ, който не желаел да се примири с волята на западните велики сили, наложили това решение, и започнал борба веднага след оповестяването на решенията на Берлинския конгрес (1878). Тя придобила организиран характер след създаването на ВМОРО през есента на 1893 в Солун. В скоро време в Македония и Одринско била създадена гъста мрежа от революционни комитети.
През 1899 е поставено началото и на четническия институт, който изиграл важна роля за масовизирането на организацията и подготовката на въстанието. В началото на ХХ в. настъпили събития, които усложнили обстановката в Македония и Одринско. Неуспехът на Горноджумайското въстание от 1902 , провокирано от дейци на Върховния македоно-одрински комитет, довел до разгрома на голям брой революционни комитети и застрашил организацията от нови провали. Възползвайки се от това въстание, турското правителство съсредоточило големи военни и полицейски сили в тези две области. Това довело до стълкновение с турските войски в редица краища на Македония и Одринско и станало причина за преждевременното избухване на въстанието.
В началото на януари 1903 в Солун бил свикан конгрес на ВМОРО. В отсъствието на голяма част от представителите на революционните окръзи и на нейните най-видни водачи – Г. Делчев, Д. Груев, Г. Петров и др., които били противници на каквито и да било прибързани действия, конгресът взел решение за обявяване на общо въстание през пролетта на същата година. Макар и да не били съгласни с това решение, Г. Делчев и неговите най-близки сподвижници му се подчинили. Те положили усилия само за неговото отлагане през лятото на с. г. и за превръщането му от повсеместно в стратегично, т. е. в действия предимно на въстанически чети в планинските и полупланинските райони, където действията на редовната турска армия не можели да бъдат ефективни. Всичко това било направено с цел да се защити населението от полските райони от репресиите на турските власти.
Междувременно подготовката на въстанието вървяла с пълна сила. На проведения в Смилево окръжен конгрес бил изработен планът за въстаническите действия. Избран бил ръководен щаб в състав Д. Груев, Б. Сарафов и А. Лозанчев, на който било делегирано и правото той да определи датата на въстанието. Малко преди свикването на Битолския окръжен конгрес ВМОРО претърпяла тежка загуба. На 21 април (ст. ст.) край с. Баница паднал убит Г. Делчев. При все това подготовката за въстанието не секнала нито за минута. След конгреса в Смилево последвал и друг конгрес, свикан в местността Петрова нива в Странджа, който обсъдил плана за въстаническите действия в Одринско и определил състава на бойното ядро в този район: М. Герджиков, Л. Маджаров и Ст. Икономов.
Въстанието избухнало на 20 юли (Илинден) 1903, откъдето дошло и неговото име. Най-напред избухнало в Битолския революционен окръг. Само за няколко дни то обхванало всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии). Кулминационна точка на въстанието станало превземането на гр. Крушово и прокламирането на Крушовската република.
На 6 август (Преображение) с. г. избухнало въстанието и в Одринско. Въстаниците освободили много селища в района на Странджа планина и крайморските градове Василико и Ахтопол. Връхна точка то достигнало с обявяването на Странджанската република, която просъществувала 26 дни. В Родопския край на Одринския революционен окръг въстаническите чети активизирали своите действия и успели да приковат за известно време значителни неприятелски сили. Партизански действия се водили и в другите революционни окръзи.
В освободените селища била установена революционно-демократична власт по примера на Крушовската република. В Серски революционен окръг въстанието било определено за 14 септември (Кръстовден), но на практика избухнало преди тази дата. Най-ожесточени сражения се разразили в Мелнишко. Сблъсквания между въстаниците и турските войски последвали и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразили предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които били разрушени важни стратегически пунктове.
Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпратило 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Изправен пред грозящата опасност, главният щаб на въстанието отправил бърза молба за помощ до българското правителство. Последното, предупредено от западните велики сили за лошите последствия, които биха последвали за България при евентуална намеса, не се отзовало на отправения призив. Разчитайки на собствените си сили, въстаналото население се отбранявало в продължение на три месеца срещу многократно превъзхождащия го противник, но не могло да удържи неговия напор.
За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско са станали 239 сражения, в които са участвали 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Били опожарени 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити и заклани 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 били принудени да напуснат родните си огнища и да търсят спасение в България.
Причините за неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание са много и от различно естество: на първо място за това допринесло преждевременното му избухване, както и недостатъчното въоръжение на въстаналото население. Следващата съществена причина била крайно неподходящата международна обстановка, при която то избухнало. За разлика от Априлското въстание 1876 този път Русия, ангажирана със свои планове за война в Далечния изток, предупредила ясно, че няма да се ангажира в никакви конфликти на Балканите. Другите велики сили категорично заели страната на Османската империя, което позволило на Високата порта да се разправи по особено жесток начин с въстаналото население. Следваща причина била ненамесата на България.
Въпреки своя неуспех въстанието изиграло огромно роля. То показало на цялата европейска общественост, че поробеното население в Македония и Одринско не иска повече да търпи чуждестранното иго и че ще продължи и по-нататък своята борба до извоюването на националната си независимост.
