След НАТО и ЕС България загуби ориентир и вяра в светлото бъдеще, а политическата класа е неспособна да предложи нов национален проект
автор: Галя Горанова, източник: „Сега“
След НАТО и ЕС България си няма национален приоритет, загуби ориентир и вяра в светлото бъдеще. За проблема биха тревога първо социолозите, които мерят градуса на социалното отчаяние. Напоследък често го повтарят и политиците, и то не само заради наближаващите избори. Въпреки че НАТО бе напълно илюзорна цел, а членството ни в ЕС и досега е непълноценно, политическата класа успя в продължение на 20 години да ни продава надежди, че, видите ли, с постигането на тия два идеала животът ще стане по-хубав, по-лесен. Днес и двете цели са постигнати, но степента на удовлетвореност в обществото си остава все така ниска. Първо – защото
още отначало възприемаше НАТО и ЕС като луксозни клубове,
и второ – защото след постигането на заветните приоритети животът не се промени кой знае колко. Политическите ни спекуланти болезнено предусещат, че по-нататъшната им съдба зависи от изнамирането на нова химера, визия, цел. Но са напълно безпомощни да ни я предложат, защото разпиляха на кредит мечтите на хората.
Днешните управляващи изглежда не схванаха сериозността на проблема и не разбраха отвращението на хората от чуждопоклонническата политика на правителствата от прехода. Иначе нямаше да издигнат като свои приоритети влизането в някаква митична чакалня за еврото и абсолютно безинтересното членство в Шенген. Да не говорим, че новите хоризонти се омъглиха още преди старта. От еврото сами се отказахме, в Шенген пък не ни щат. А и що за обединителни цели са някакви технически разписания? Сега на гражданството се предлага нов заместител на „светлото бъдеще“.
Беден роднина. Мизерен ерзац. Наричат го „излизане от кризата“
Проповедник на новия светъл хоризонт е счетоводителят на републиката – финансовият министър Симеон Дянков. Затова и идеалът му е някак делничен и банален – като постна пица в обедната почивка между две сметки. В името на тази цел – излизането от кризата, на народа се предлага да затяга мълчаливо колана и да мирува, защото много скоро, тия дни, едва ли не още утре България ще излезе от тунела на световния финансов безпорядък и житата пред нас отново ще блеснат. За нуждите на усмиряването сегиз-тогиз се размахва плашилото на съседна Гърция като пример за това докъде може да доведе непокорството. Нищо че гръцката мизерия ни се струва като олицетворение на рая.
Но има ли национална идея или цел, която да обедини нацията за съзидателен труд и да примири различията? Отговор на този въпрос трябва да дадат политиците, които претендират, че са способни да решават нашите съдбини. Те би трябвало да надават най-често ухо за обществените въжделения – ако не за друго, то поне от непреодолимото желание за пореден мандат. Засега автор на вдъхновяващ проект не се вижда. Оттук-оттам прехвърчат идеи да издигнем образованието като национален приоритет, защото грамотната нация е инвестиция с добра възвращаемост. Предложенията обаче крушират във всеки следващ бюджет. По едно време на мода излезе идеята да превърнем страната ни в земеделско Елдорадо с помощта на китайска работна ръка и израелско ноу-хау. Към днешна дата не изглежда някой да реализира тази идея. По-скоро се доизтребват местните фермери. После се роди странната хрумка да произвеждаме и изнасяме доктори в чужбина. Но и тя живя, колкото да оправдае отчаяния юруш на белите престилки към добро заплащане на Запад. Тъй и не стана ясно какво печели държавата от подобен износ. От време на време се чуват спорадични вопли заради окаяната ни демографска съдба. Но и това не изглежда да вълнува политическия елит. С изключение на кабинета „Сакскобургготски“, който стори нещо реално – създаде фонд „ин витро“ за подпомагане на бездетни семейства. Ако приемем, че преди всичко останало стои демографията и че без население няма нация, трудов ресурс и растеж, което е проста очевидност, значи държавата трябва да заложи на политика, стимулираща възпроизводството, грижата за децата и младите семейства и приоритетно да насочи средства за решаването на този проблем – жилища, детски градини, данъчни облекчения. И съответно да се откаже от други разходи, преценени като по-маловажни. Като, например, строителство на магистрали или закупуване на стари изтребители на баснословни цени.
Зер за магистралите трябват пътници
Ако ли пък се обединим около идеята, че земеделието ще ни осигури благоденствие, това означава държавата да хвърли всичките си усилия за подпомагане на селските стопани – къде с консултации по европроекти, къде с директни дотации, къде с въвеждане на защитни мерки срещу вносния дъмпинг. Но масирано и целенасочено, за да бъде постигнат видим резултат. Това обаче ще стане за сметка на нещо друго – инвестиции в биогорива и строителство, да речем. Който си мисли, че може да реши всички проблеми на България наведнъж, е нищо повече от самонадеян глупак.
А защо да не издигнем в свой държавен приоритет доброто здравеопазване, например. След него много вероятно ще се възроди и здравият дух. Във Франция преди години обявиха за свой приоритет намаляването на жертвите по пътищата. Пълномащабната операция даде резултат. У нас това също би могло да стане приоритет предвид огромният брой жертви, които падат във войната на пътя. Но това са миниатюрни цели. Като строежа на магистрали. Или на спортна зала. Градоустройството и пътната инфраструктура трудно могат да вдъхновят нацията.
Българинът копнее за нещо грандиозно, мащабно, абсолютно
Затова напоследък избива комплекси пред джамиите. Има нужда от себеутвърждаване, от връщане на достойнството, от изграждане на идентичността, разрушена след две десетилетия на политическо травестиране, битови и всенародни унижения. Затова новият идеал трябва да е непременно патриотичен. Не, не поглеждайте към Беломорска Тракия и Македония. Трябва да е свързан с живота ни тук, вътре, и най-вече със самочувствието ни като нация. Образование? Нови технологии? Магистрали? Спорт? Бейби бум? Биоземеделие? Намаляване на бедността? Нещо отсам евроатлантизма. Не какви ни се ще да бъдем, нито с кои да се омешаме, а просто какви да сме. Тук и сега.
Нека политическите партии направят своята селекция, а на следващите избори ние ще им кажем какво искаме! Но каквото поискаме – това и ще получим.
Новият национален идеал трябва да е непременно патриотичен. Нещо отсам евроатлантизма. Не какви ни се ще да бъдем, нито с кои да се омешаме, а просто какви да сме. Тук и сега.
Ако приемем, че преди всичко останало стои демографията и че без население няма нация, образование, трудов ресурс и растеж, което е проста очевидност, значи държавата трябва да превърне в своя национална задача решаването на този проблем.
10 август 2011
