Източник: „Сега“
Автор: Иван Петрински
Етническите сблъсъци в Македония станаха хронични. Мине не мине и ни заразказват с подробности за поредния криминален случай, превърнат в етнически поради тлеещата непоносимост между народностите там.
Един криминален, чисто битов инцидент доведе до смъртта на двама млади албанци в Гостивар. Във все още БЮРМ дори и купуването на хляб е акт, оцветен етнически, какво остава за убийство. Този път не може нищо да се измисли, нито да се скрие, както и в ученическите сбивания в гимназията в Струга преди време.
В същото време властващите в Скопие изглежда отделят повече внимание на лъскавия си външен вид, изживявайки се като рок звезди, отколкото да имат наум някоя идея за излекуване на болната си държава. Грешка, как да нямат идеи, а окичването на Скопие с кичозни паметници на исторически личности от всички съседни народи, кацнали в буйни водоскоци, какво трябва да е?! Сега следва да си посипя обилно главата с пепел, и ще го направя, но паметниците им наистина са безвкусни, с изключение на Самуиловия, който е поне напълно верен исторически. Друг е въпросът, че такива решения за болната БЮРМ са по-скоро като лечение на гангрена с крем за бръчки около очите, при това страшно скъп.
А е тежко болна държавата им, изпокарана до кръв с всичките си съседи, с наистина непрекъснати етнически сблъсъци в смесените им райони. Трябва да е ясно, само най-шумните случаи стигат до вестниците и телевизиите. Непрекъснато напрежение, даже непоносимост, тлее между славяни и албанци мюсюлмани дори сред научния и културния елит на страната. На всекидневно равнище двете групи даже не общуват. В мюсюлманските селища на северозапад и запад не е желателно, а често е и невъзможно да припарва който и да е славянин.
Няма българин, който да не следи с болка случващото се на югозапад. Та и как иначе, половината население на днешна България има своите корени в Македония, оттам са прокудени дедите ни, и за Македония те „се биха като лъвове“, по думите на граф Игнатиев. Но май ни боли и за друго, България днес има най-безличната външна политика след края на ХIII в., включително и по отношение на БЮРМ. Много ни станаха болките, ще кажете, но за българина е така, откак свят светува, не е нещо ново.
* * *
Началото на етническата мешавица в областта Македония ще трябва да отнесем във времето на наследниците на цар Иван Асен Велики (1217-1241). Политическото и военното отслабване на България след средата на ХIII в. отваря вълчи апетит на младата сръбска държава. Тя става трети основен претендент за влияние в областта, като в бъдеще ще внесе съвсем нов елемент в политическата игра, етническия. До този момент изглежда на никого не му хрумва да оспорва българския характер на обитателите на областта, та чак до бреговете на Синьо море. Само Албанските планини са обитавани, но доста хаотично, от наследници на старото балканско население, примесени изобилно със сравнително скорошни славянски заселници от българската група, а съвсем на север – и от сръбската група.
Сръбските мечти засега се разпростират само в Северна Македония. В средата на 1259 г. въпросът с влиянието в Македония е на практика решен след битката при Битоля. Никейските войски разгромяват безусловно епирския деспот. Никея, наследена от цариградските Палеолози, за десетилетия напред ще има решаващо влияние в Централна и Южна Македония чак до Синеморското крайбрежие.
Амбициозният Стефан II Милутин (1281-1321) превзема „славния град Скопие“ и околностите му още през първата пролет на своето дълго управление. Чак след година и нещо цариградският император Михаил VIII успява да събере сили за наложителния отговор, който така и не бил даден – престарелият император се поминал малко след като с войската си напуска престолния град.
Новият император Андроник II (1282-1328) е повече загрижен за душата си май, та той и зет му Прогон Сгур засипват с имоти и скъп везан със злато и сребро дворцов текстил охридските архиепископи. Българският царски двор пък остава зает с оцеляването си от татарската напаст и в края на ХIII в., и в първите години на ХIV в. даже. Твърде правдиви са изглежда тежките думи на летописеца Георги Пахимер – цар Георги Тертер Стари (1280-1292) не бил „в състояние да помогне [дори] на себе си“. Македония е оставена на сръбските набези.
През есента на 1283 г. сръбски отряди достигат до поречието на Средна Струма, до Сярската област и чак до границите на Света гора. След известно затишие, през 1296 г. крал Стефан Милутин завладява трайно западните части на областта Македония до Драч на брега на Синьо море. Тези завоевания на практика Византия признава след тежки двугодишни преговори, водени от Теодор Метохит, като в добавка на Стефан Милутин е обещана четвърта по ред съпруга – Симонида Палеологина, дъщеря на Андроник II.
Известна е любопитната история на този четвърти кралски брак. Малко преди византийското предложение Стефан Милутин получава от деспот Елтимир предложението на вдовицата на цар Смилец (1292-1298), известна само като Смилцена, за брак, при това с нечувана зестра – цялото Българско царство. Чудно е, но обединение на България и Сърбия не става, предпочетен е византийският вариант. Стефан Милутин е тържествено венчан за едва 6-годишната Симонида в Солун през пролетта на 1299 г. Този труден за разбиране брак ознаменува първото гръцко-сръбско разделяне на безспорно българската област Македония, люлка на второто етнообразуващо ядро на българската народност, политическо и военно средище на българската държава при царете Симеон Роман, Самуил, Гаврил Радомир и Иван Владислав от 976 до 1018 г. Земите на север от Щип-Прилеп-Охрид са закрепени трайно към Сърбия, заедно с изцяло българското им население.
Ще има доста случаи в по-сетнешната балканска история, когато гърци и сърби ще гонят териториални завоевания за сметка на България и на българите, но първото от пролетта на 1299 г. сигурно не трябва да се забравя.
Извори
„Когато тоя народ [аварите] се изтегли, дойде от скитските предели друг, още по беззаконен и свиреп, така наречените българи . . . И понеже покориха цялата илирска страна, старата [антична] Македония, дори до града Солун, и част от стара Тракия, именно около Боруй [Стара Загора], казвам и Филипопол [Пловдив], както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна.“
Из писмата на Теофилакт Охридски, ХI-ХII в.
„Той [цар Стефан Урош (1355-1371)] дал на двамата братя [Вълкашин и Углеш] да управляват [част] от Българското царство [Западна и Югоизточна Македония съответно] . . .“
Из летописта на сръбския книжовник Михаил от Островица, ХV в.
„Струга казват, че е град, а е повече село; тя е първо по ред [от запад] селище в България . . . при началото на стружкото поле се минава по един мост, който е на границата между Албания и България. Българите говорят славянски [език] и следват гръцки [източноправославен] обред . . .“
Из пътепис на венецианския посланик Лоренцо Бернардо, 1591 г.
„. . . Населението на [областта] Македония образуват: а) основно българи; б) отчасти турци, гърци. Населението на Албания образуват: а) основно шкипетари ([наричани още] албанци, арнаути); б) отчасти българи. Населението на Тесалия образуват: власи, българи, турци, гърци . . . В предишни времена те [българите] са се простирали, в смесица с гърците, до най-южния край на Морея [полуостров Пелопонес] . . .“
Из „Древните и съвременните българи“ на Ю. Венелин, 1829 г.
„. . . Нека да започна с поправката на една почти всеобща [в Англия] заблуда. Там [в Македония] няма „македонци“. Там са българи. Там има румъни [власи] . . . Там има гърци, вкл. повече или по-малко изкуствено елинизирани румъни. Там има „турци“, вкл. българи-мюсюлмани, и някои истински турски села по Вардарската долина… Там има една примес от шкипетари или албанци към западните и северните краища. Накрая, там има едно голямо испански говорещо еврейско население в Солун . . .“
Из писмо на английския археолог и етнограф Артър Ж. Ивънс до в. „Таймс“, отпечатано в броя от 30 септември 1903 г.
15 март 2012
