Текст от рубриката „Турция разбулена”
Д-р Бойко Маринков е научен сътрудник в Института по балканистика към БАН, общински съветник в СОС от БСП и заместник-председател на постоянната комисия по образование, наука, култура и вероизповедания и член на постоянната комисия по обществен ред и сигурност.
интервю на Геновева Червенакова
Г-н Маринков, колко далеч трябва да се върнем в историята на отношенията между Турция и Израел, за да дадем задоволително обяснение на случващото се в последната седмица?
Трябва да се връщаме в 1491 г., когато евреите са изгонени от Испания и еврейската общност тръгва към Европа в две посоки към Германия и към Османската империя, получавайки свободен достъп. В Солун и някои средиземноморски градове в империята се установяват доста големи еврейски общини. Ако говорим за отношения между държавата Израел и Турция, те започват някъде 1961-1962 г. – след свалянето на правителството на Демократическата партия, когато са крайно изострени отношенията между Турция и арабските страни.
Турция се възприема като проамериканска и антиарабска позиция, особено от съвременните арабски националисти. Нещата започват да се променят след 1965-1966 г., когато идва на власт правителството на Сюлейман Демирел и Партията на справедливостта. Започва нов прочит на отношенията с арабските страни. Отношенията с Израел са силно прикрити, нямат особена активност и за някакъв нов етап в турско-израелските отношения можем да говорим едва през 90-те години. Последните 20 години се наблюдава активизиране по всички възможни линии – търговски, икономически, стратегически, енергийни, научен обмен.
Настоящият инцидент от какво се поражда и накъде върви?
Инцидентът беше на 31 май, оттогава минаха точно 7 дни и виждате, че откакто е хвърлен камъкът, неговото влияние се разширява. Да започнем с това кой го предизвика, кой всъщност финансира тази операция. Беше организиран един конвой от 9 кораба. В инцидента от 31 май участваха 6. Организацията и финансирането беше организирано от един фонд за хуманитарна помощ, който възниква в началото на 90-те години, нейният ръководител е Гюлен Йълдъръм. Тази фондация се занимава с хуманитарна помощ, с подкрепа, обучение и т.н. Най-интересното е, че нейните контакти са много силни с проислямски и джихадистки организации. Те имат свой филиал в Газа. Тази организация проведе редица срещи с ръководството на “Хамас” още през 2008-2009 г. обикновено в Дамаск или на други места извън палестинските територии. Предполагам, че част от координацията е направена в Турската Кипърска република, защото там за Израел контролът е най-труден. Именно тази организация нае “Мави Мармара”. Тя пое и отговорността за всичко това, но най-интересното е, че нейните действия получиха изключителното, реално, програмно и политическо доверие от най-висшите среди на турската държава.
Официалната турска власт се качи на гребена на събитията или участва и в подготовката им?
Не, държавната власт не е участвала. Имаше реакция на правителството и на президента веднага след 31-ви. Организацията нямаше нужда от някаква особена подкрепа. Подготовката на “Флотилията на свободата” започна преди половин година, преди 2 месеца израелското разузнаване вече знаеше за нея, а преди 1 месец беше дадена публичност на тази акция. Има няколко факта, които останаха без внимание. На 25 май – т.е. 6 дни преди да тръгнат 6-те кораба от “Флотилията на свободата” – в Истанбул се проведе заседание на комисията на ООН по палестинските въпроси, на която турският външен министър Давутоглу изнесе една много остра и много сериозна реч. Той тогава реално постави условието да бъде допусната “Флотилията на свободата”, че оттук нататък отношенията с Израел ще се определят от поведението на Израел към опита да се пробие блокадата на Газа. Пропагандно турската държава с включи във “Флотилията на свободата” седем дни преди началото на самия поход. Разговорите на Давутоглу с държавния секретар на САЩ на 31-ви май, речта на президента Гюл на 1-ви юни, изявлението на премиера Ердоган на 3-ти юни – това е една каскада от пропагандни изявления.
Тази каскада резултат от емоционални изблици ли е или сериозно обмислено поведение?
Турската дипломация е много сериозно формулирана, при нея емоционалните моменти прикриват една добре планирана стратегия. Очевидно е, че има сериозна стагнация на преговорния процес на Турция с ЕС. Имаме една администрация в САЩ, която след една година не може да раздвижи стратегически важни за Турция външнополитически въпроси. Имам предвид липсата на пробив в отношенията Турция-Армения – турската дипломация заподозря, че не се оказва необходимия натиск върху много силното арменско лоби в САЩ. Междувременно във външната комисия на американския Конгрес бяха инициирани обсъждания на резолюция за признаване на арменския геноцид и през март проекторезолюцията беше сложена на масата. Никакво движение няма и по отношение на признаването на Турската Кипърска република и цялостното решаване на Кипърския въпрос. И в този контекст обърнете внимание на изключително мощното, динамично развитие на отношенията между Руската федерация и Турция. Само за 5 години стокообменът нарасна 4 пъти. 2,5 млн. руски граждани миналата година почиваха в Турция.
При скорошното посещение на руския президент в Анкара бяха подписани редица споразумения, включително за отмяна на визовия режим за руски граждани и за строителството на първата атомна централа в Турция от руски компании.
Имаме едно изключително интересно стратегическо партньорство, което си взаимодейства в следния регион – Средиземно море, Черно море и Каспийско море. И Русия, и Турция имат своите интереси и в трите региона. Това взаимодействие, което се реализира в момента, е част новите интереси на турската външна политика.
Как трябва да разбираме в този контекст изключително гръмко афишираната пропалестниска позиция на Турция?
Турция в момента се опитва да се превърне в говорителя на палестинската кауза. В този контекст трябва да се разглеждат и проведените през 2008-2009 г. преговори на високо равнище със Сирия, балансът, който се търси в отношенията с Иран, блестящите отношения с Египет и т.н. Наблюдаваме сериозен опит да се напише една нова средиземноморска стратегия. Не трябва да забравяме, че в момента Турция е страна в Г-20, с амбицията да влезе в Г-10.
Прегръщането на пропалестниската кауза неизменно минава през противопоставяне на Израел. То започна от Международния икономически форум в Давос, като в следващата година и повече непрекъснато бяха търсени поводи за конфронтация. Какво печели Турция от сблъсъка с Израел, при положение, че това индиректно я противопоставя на САЩ?
Турция държи чрез конфликта да завоюва един нов подход, ново поведение, нова легитимация, защото между нея и Израел в последните 20 години съществува едно макар и неафиширано, но силно партньорство в редица области. Турция очевидно е регионална суперсила. В последните 10 години тя изгражда отношенията си чрез един пояс на приближаване, на решаване всички възможни, включително и не особено известни, конфликти със съседни страни.
В този случай имаме две страни, в които събитията се развиха много драматично в последните 8-9 години – Иран и Ирак. Ясно е, че съдбата на Ирак е в друга плоскост. Кюрдската автономия в Ирак ще се следи до съществуването на независим Ирак – лидери, изявления, разположение на военни части, добив на петрол и т.н. Интересът към кюрдската проблематика ще става все по-силен, а за държавната сигурност на Турция това е между трите първи приоритета. Ако говорим за оформяне на една по-независима позиция към САЩ, трябва да припомним обсъждането на 1 март 2003 г., когато беше поискан от Турция безпроблемен достъп на американската атака срещу Ирак и резолюцията беше отхвърлена. В този момент току-що идващата на власт Партия на справедливостта и развитието декларира една независимост, но в разумни граници на външната политика по отношение на САЩ.
Това, което направиха само преди няколко седмици Турция, Бразилия и Иран, правейки САЩ и останалите пет държави, които се занимават с иранската ядрена програма да изглеждат доста глупаво, не минава ли извън разумните граници?
Турция и Бразилия – двете част от Г-20 – дадоха шанс на легитимирането на иранската ядрена програма. Много странно са обвързани нещата в Близкия изток. Турция не може да не съобразява с поведението на един изключително хомогенен, добре въоръжен и мотивиран ирански режим. Турция има стратегически отношения в Азербайджан, но азербайджанската нация има две части – едната е в Азербайджан, а втората – в Иран. Нещата в Близкия изток са много тясно преплетени, за да бъдат решавани с прости формули.
Каква подкрепа получава външнополитическата линия, която правителството на Ердоган води в момента, в турското общество?
Турция е категорично монолитна в позицията си. Има леки нюанси. Гледах как е отразено погребението на загиналите от “Флотилията на свободата”. Върху ковчезите имаше два флага – турски и палестински. Посрещането на освободените 466 турски граждани и на загиналите деветима беше изключителна демонстрация на ислямското единство. Тук има и друг момент, който тепърва трябва да бъде анализиран. Той е свързан с мита за мъченичеството, защото популярната теза е, че тези 9 души, които загинаха в опит да освободят братята мюсюлмани в Газа, са мъченици на исляма.
Толкова монолитна ли е подкрепата и на различните политически сили в страната?
В Турция в момента има 3 основни политически сили. Управляващата Партия на справедливостта и развитието на този етап контролира един електорат от между 35-40 % от турските избиратели, разбира се, силно регионализирано. Безспорно сегашното ръководство е добре структурирано, безспорно е лидерството на Ердоган. Желанието да се правят промени в Конституцията и да се отнемат някои привилегии на т.нар. военно-цивилна интелигенция поставя на дневен ред въпросът за големите идейни течения в Турция. Управляващите се определят като неоосманисти. Това течение тепърва ще търси своята обосновка и ще намира своите идеолози. Ще се търсят аргументи, а те се намират и на Балканите, и в арабския ислямски свят.
Второто голямо идейно течение е на неокемализма, което в последните 15 години търпи тежки поражения. То не може да формулира тезата на турския национализъм, изчистен от исляма. Големият пробив, който реализираха Партията на справедливостта и развитието и течението на Ердоган, и загубата на неокемалистите дойдоха след краха на левите идеологии. Т.нар. неоислямисти се настаниха в този сегмент. Те са силни популисти, техните послания са народни. Неокемализмът, който се държи върху структурите на Народнорепубликанската партия, в момента не може да формулира позиции.
В каква посока виждате краткосрочното развитие на турско-израелските отношения?
Ще има две тенденции – тенденция за урегулиране на отношения, като ролята на САЩ ще бъде изключителна. Очаквам посещения от всякакъв ранг във всяка дестинация – не само в Турция, но и в съседните й страни, включително и България. Но намирането на някакъв компромис ще е като превръзка върху рана, върху проблем, който има нужда от друг тип решение. Макар в Израел да има критики към правителството, че животът на израелски командоси от едно елитно отделение е бил изложен на риск, има сериозен натиск за твърда позиция относно надигащата се според тях ислямска вълна в Газа. Но нещо, което днес ни се струва невъзможно, утре може да не е така.
Втората тенденция е свързана с “Хамас”. При евентуален пробив на блокадата на Газа какво ще бъде влиянието на “Хамас” – по-силно или по-слабо? Ще има ли възможност Палестинската автономия в лицето в наследниците на Арафат да вземе реванш срещу “Хамас”. Или обратно трябва да се държи блокадата, да се държи огромна, млада палестинска маса в едно особено блокадно състояние на мисълта на гетото, на фундаментализма. Всички ще черпят сили от конфликта – както тези, които искат да го решат, така и тези, които искат да продължат линията на конфронтация. Всичко е въпрос на баланс. Нека изчакаме още 3-4 дни и да видим коя от тенденциите ще надделее.
А каква е ролята на ЕС в решаването на конфликта?
Не искам да бъда един от големите критици на ЕС, но не виждам в момента някакъв ясно разписан график на преговорния процес на Турция. В тази ситуация се замислете какво ще бъде влиянието на всички сили, които призовават да се замразят отношенията с Брюксел и да не се правят отстъпки в области, които са силно чувствителни за турското общество. И като направим рекапитулация на новата роля на Турция в Близкия изток, в Средиземноморието, в Организацията Ислямска конференция и всички предимство от това, и от друга страна, на безсилието на ЕС в преговорите, ще видим кое ще натежи. Самата европейска дипломация в името на запазване на вътрешния баланс в ЕС показва безсилие в отношенията на своите граници. При всяка смяна на председателството през половин година всичко се превърта и започва отначало. И въртележката продължава да се върти. Не може да оставите 75-милионна страна в антрето до безкрай. Това, което се случва в момента, ще принуди Брюксел да заеме друга позиция.
Всички текстове от рубриката „Турция разбулена”
