Текст от блога на зам.-председателя на ВМРО Костадин Костадинов
Когато преди 22 години Берлинската стена падна, младият тогава американски политолог Франсис Фукуяма написа фундаменталната за онова време книга „Краят на историята“. След рухването на световния комунизъм светът беше залян от вълна на оптимизъм. Глобалното облекчение от изчезналото тягостно „мирно съвместно съществуване“ намери най-голямо изражение в тезата на Фукуяма. Според него с победата на демокрацията над тоталитарния комунизъм историята е стигнала до своя завършек и оттук насетне бъдещето на човечеството ще бъде под знака само на технологичното развитие. Оказа се обаче, че на историята не й се прииска да свърши толкова бързо и само няколко години след излизането си книгата беше развенчана, опровергана и забравена.
Едва ли някой от архитектите на българския т. нар. „преход“ е чел Фукуяма, но ако го е направил, сигурно много се е смял. Защото ако за американския политолог настъпваше краят на историята, за тях започваше началото на проектите. Един след друг – модерна лява партия, национално-радикални патриоти, земеделци, турска партия, сини демократи, Димитър Попов и експертите му, Любен Беров и експертите му, Жан, Иван, негово величество нищожеството, Волен и новия национализъм на „Атака“, тройната коалиция, Яне Резесето, Бойко Борисов… За всяко време и за всеки гражданин по нещо – никой да не остане пренебрегнат. Българите се юрваха след поредния проект, после се разочароваха, после се хвърляха на следващия, после се разочароваха, после идваше новия спасител, после пак разочарование и така вече 22 години. Днес отново все повече хора си задават въпроса „Кой ще е следващият?“ и отново някой някъде подготвя отговора.
И докато милиционерите от двете фракции – пожарникарската и кадесейската са се хванали гуша за гуша, държавата затъва със страшна сила. Няма да пиша за очевидни неща, а за нещо много по-важно – за загубата на вяра. Вяра в бъдещето на страната, в бъдещето на народа, в бъдещето на всеки един от нас. Защото когато на въпроса „Кой ще ни оправи?“ започнем да си отговаряме „Няма кой“, за България наистина ще настъпи краят на историята. Както вече два пъти се е случвало в нашата история – през XI и XIV в. Когато паднахме под византийско и турско робство.
Аз съм на 31 години. В началото на „прехода“ бях на 10 години. Не искам да видя края на нашата история. И затова искам да видя края на проектите. Не смятам, че от стотици поколения българи през хилядолетната ни история ние сме най-калпавите. И затова смятам, че трябва да се отървем от шлаката, която задръства историческото развитие на нашия народ вече повече от 20 години. На България е нужна смяна на поколенията. Всички, които забатачиха страната ни за десетилетия напред, е време най-малкото да се пенсионират. И да се радват, понеже повечето от тях са си просто за разстрел. Родината ни има нужда от нещо ново и различно. Милиционерите могат да ни предложат нещо ново, но то няма да е различно. Ако необременените от станалия вече идиотски сблъсък между комунисти и антикомунисти, доносници и ченгета и т. н. поемат управлението в свои ръце, България има шанс. Ако не – край на историята. На българската, не на световната.
19 януари 2011
