Начало Блог Мечка страх - мен не страх

Мечка страх – мен не страх

Дни след като част от младежката организация на ВМРО в София се включи в традиционното Мъжко хоро в ледените води на Тунджа на Богоявление, едно от момчетата – Михаил Скулев, споделя цялата емоция от този впечатляващ български обичай.

Алармата звъни. 04.00 ч. сутринта. Ставам, бързо се обличам и сядам да си правя чай. Вчера имах съмнения, но днес съм убеден – ще влезна в реката. Както казват, утрото е по-мъдро от вечерта. Качвам се в колата и след кратка обиколка по кварталите, за да събера желаещите да участват, в 04.30 пристигаме пред ВМРО. В Централата кипи живот. Настроението е приповдигнато. Натоварихме носиите, подредихме се по колите и потеглихме към Калофер.

Пътят беше тежък – много сняг, силен вятър, лед… Явно снежинките не бяха хванати още във въздуха, както се закани министър Павлова. Това не развали настроението ни. Весели разговори, закани кой ще е по-смел и ще издържи повече във водата. „Мечка страх – мен не страх“ си повтарям аз, загледан във виелицата пред нас. „Дано времето в Калофер е по-добро, че ако е така – не ми се мисли“. Бурен смях и пак закани кой колко ще издържи. „На вас ви е лесно, пийвате си ракия и ви е топло! А аз карам и трябва така да влезна в реката, без подкрепа“. Пак смях. Започна да просветлява… Утрото наближаваше, както и Калофер.

В 07.30 пристигнахме. Планът беше да сме по-рано там, но кой да знае, че така ще вали. Хората вече са се запътили към реката, за да гледат хорото. Бързо започваме да се преобличаме. Още не сме влезнали в Тунджа, а вече ни е студено. „Момчета, няма да ви лъжа, студено ми е“- чува се от някъде. Всички се смеем, но и ние сме се свили от студа. Около нас хората минават, топло облечени…. Някои спират да ни снимат, други подвикват „Давайте, момчета“, „Браво на вас“. „Браво, браво… ама направо замръзвам“- викам си аз и хвърлям купчина дрехи на седалката в колата. Оглеждам се и виждам останалите, вече почти готови, облечени с носии.  Някак си, по-леко ми става на душата. Има нещо магическо в българската носия… Сякаш те свързва с духа на предците ти, дава ти сила. Всички са готови и тръгваме, със знамена в ръка и с песен на уста.

Колкото повече приближаваме, толкова повече хора има наоколо. Адреналинът ни се покачва и вече не ни е толкова студено. Около реката е пълно с хора. Толкова са много, че не може да я видим. Всички са весели и засмени, някои снимат, други пият вино. „Лесно им е на тях“ – казвам си, но без злоба. Вече не мисля за студената вода или колко ще издържа. Чувствам се щастлив, че най-после ще мога да участвам в тази стара българска традиция. Стигаме до стълбичките, през които се слиза в коритото на Тунджа. Рамо до рамо с другите и с боен вик идва и нашия ред. Смело тръгваме навътре в реката… Силна болка в краката, парене… Дишам на пресекулки. Губя представа кой къде е…. Видях малко място на брега и излезнах, за да си поема дъх. Хората окуражително ме потупваха по гърба. „Давай, младеж, няма да се отказваш“, „Младеж, хайде наздраве“… „На тях им е лесно, виното ги е сгряло… Аз съм шофьор – както дойдох и се хвърлих“ – оправдавам се аз и започвам да се ядосвам на себе си, че излезнах. От някъде се подава ръка с бутилка вино „Наздраве и отивай да ги догониш“… Надигам бутилката и виното ми действа като топъл чай. „Благодаря!“ – връщам бутилката, поемам дълбоко въздух и скачам обратно във водата. Пак одобрителни викове.

Страхът вече го няма! Във виното е истината, са казали хората… Напълно съм съгласен! Бързо настигам останалите. Вече сме във вода до кръста, няма я болката… Всъщност не усещам нищо, дори краката си. Няма значение! Важното е, че съм там… Чувствам се по-добре от всякога! Чувствам се жив…. Горд, че съм Българин… Че съм част от това.

Вече сме в сърцето на хорото. Хората пеят, викат…. Знамената се веят. Явно не само аз изпитвам това чувство на безпределна любов към Родината си. Това е един от онези моменти, когато хората забравят всичко…всички проблеми, несгоди…и остава само радостта от живота. Както се пееше в една песен – „За добро или за лошо, българи сме ние“. Хорото продължава да се вие… Водата ври. Започвам да губя усещане и в ръцете… Покрай мен се носи от ръка на ръка бутилка вино… Дръпвам я към мен и отпивам. Малко топлина…. За кратко, но достатъчно. Както и влезнахме, така и сега, рамо до рамо се носим из ледените води на Тунджа. Нямам представа колко сме стояли вътре. Някой каза 10 минути, друг – 20. Човек е обхванат от едно блажено безвремие. Оглеждам се… Около нас, по брега, пълно с народ… Някои снимат, други пляскат с ръце и пеят с нас.

Студът започна да надвива смелостта и бавно се насочваме към едно пролука между хората по брега. Някой ни дърпа обратно в реката… Крачка напред, две назад… Най-после успяхме да изпълзим на брега. Преди да влезнем погледнах термометъра в колата – 0 градуса температура на въздуха. Сега, тези 0 градуса ми се видяха като лято.. Чак топло ми стана. „Давайте да се връщаме в реката“ извиках на другите, но вече беше късно… Тълпата ни избута твърде далеч. „Нищо! Догодина пак“. Тръгнахме към колата… Пак взе да ни става студено. Спират ни, искат да ни снимат… Явно сме част от атракцията, не може да откажем. „Браво, момчета!“, „От къде сте?“, „Чакайте, чакайте и аз искам снимка“… Мръзнем, ама търпим.. Пустата му мъжка чест, не може да избягаш от единия студ де! Най-после стигнахме. Всеки бърза да се преоблече. Топли, сухи дрехи… Парното на максимум… Седя на топло и гледам останалите. От близката къща се подадоха възрастен мъж и жена. Зарадваха се, като ни видяха… Извадиха от вкъщи греяна ракия, да ни почерпят. На нас не ни се тръгва – хора, наздравици… „Догодина ще ни дойдете на гости, заедно да посрещнем празника”, казаха ни те и си взехме довиждане.

Хората се разотиват… Колите една по една си пробиват път през тълпата и поемат към родните места. Всичко свърши. Малко по малко и ние се успокоихме. Качихме се и потеглихме. Всички са щастливи…. Има неща, които те карат да се чувстваш жив, които те карат да обичаш и цениш живота и да се гордееш с произхода си… Случилото се в Калофер е едно от тези неща. Времето бе слънчево и ясно. От дясно ни се извисяваше като стена Стара планина – побеляла от снега, с върхове обвити в облаците. Чувствам се здрав като камък… Сещам се за една реплика от „Оркестър без име“- „Млад съм бе! Живее ми се!“ …. Та и на мен така. Живее ми се.

Последни Новини

Карлос Контрера: Ако искате нещо да се обърка – извикайте Христо Иванов да Ви направи реформа!

Може би това беше една от целите - отвратените да не гласуват, за да управляват пак отвратителните, казва общинският съветник от ВМРО

Ангел Джамбазки: След като гражданите гласуват, трябва да търсят отговорност и сметка

След като гражданите гласуват, трябва да търсят отговорност и сметка, каза в интервю за БТА от Страсбург евродепутатът Ангел Джамбазки.

Представители на ВМРО гостуват на най-голямото консервативно политическо събитие за САЩ и Европа

На 25 и 26 април 2024 г. в Будапеща (Унгария) ще се проведе Conservative Political Action Conference (CPAC) - Hungary, най-голямата консервативна...

Контрера: Археологическите разкопки около храм „Св. Неделя“ са зарити и павирани

Унищожава ли се културно-историческото наследство на София? Този въпрос задава заместник-председателят ВМРО и общински съветник в Столичния общински съвет...

Джамбазки: Дневният ред на Брюксел и на хората е коренно различен

Европейският парламент се събира за последна пленарна сесия в Страсбург. Каква е равносметката на българските евродепутати за свършената работа? Темата коментира Ангел...

Доц. Михов: Провалени партии в провален парламент провалят България

Всички българи усещат тежкото положение на гърба си, като отидат в магазина да си купят храна и се подредят на колонката да...

Контера: Прокопиев и кръгът „Капитал“ управляват Столична община!

За секретар на столичната администрация е назначена съдружничка на бизнесмена Това написа в страницата си във Фейсбук заместник-председателят на...

Коментари

serdivan escort adapazarı escort odunpazarı escort

escort bayan sakarya escort bayan eskişehir