Източник: „Биволъ”
Автор: Асен Йорданов
Не знам защо, но когато лятото превали през предела на Преображение, аз започвам да си търся старата раница. Тя ми е като бойна готовност. В нея има всичко, което е необходимо, за да оцелее човек в екстремна ситуация, сам в планината. От самозапалващ се кибрит до корда за ловене на риба. Имам специален брезент в раницата, компас, самозареждащо се фенерче, вестник за подпалки (вестникът е „Правда“ от 1990 г.), имам няколко ножа, брадва, свещ. В раницата ми може да се намери дълго въже, активен въглен срещу натравяне, „котки” за катерене на скали, криви игли за шиене на рани. Още мога да изброя: сух спирт, бинокъл, кожен селях, аптечка, манерка с канчета за огън на открито, термоизолирана бутилка….
Цялата тази увертюра за моята раница е, защото тя ми дава усещане за свобода. Когато е близо до мен, имам чувството, че нищо не може да ме застраши, че съм независим. Когато реша, за 30 секунди мога да напусна този свят. Да изляза извън човешката цивилизация и да съществувам според своя собствен закон и закона на майката природа.
Това всяка година около Преображение. Защото идва времето на Петрова нива. Уникално българско явление. Едно високо плато в Странджа планина на 10 км от границата с Турция. През 1903 г. там е заседавало ръководството на Одринския революционен окръг и е решило да обяви въоръжено въстание в Тракия. Българите са жадували за жертвоготовност в името на Свободата. Сега всяка година без никаква специална организация, напълно импровизирано, идват хора от цяла България. От Бургас, Ямбол, Сливен, Стара Загора, Пловдив, Кърджали, Хасково, Варна, Шумен, Разград, Търговище, Монтана, София, Велико Търново…. Идват от Бесарабия, Македония, Турция.. От старите български земи. По табелките на автобусите и номерата на колите ще ги познаете. Събират се за 2 дни, спят под открито небе. Горе, в планината. Най-близкото село е на 15 км. Пеят песните на Илинденско-Преображенското въстание, танцуват хора, борят се, пият и ядат чеверме. Българска работа. Доскоро имаше стари хора, които бяха родени оттатък границата. Едни такива забравени имена като Ереклер, Ковчаз, Малък Самоков, Мидия, Люлебургаз, Лозенград, Велика, Чаглъик.
Старите гледаха винаги на юг, оттатък хребетите, и плачеха. Плачеха за бащините къщи, за стадата, за тучните си ниви и ливади, за родния си край, който никога не видяха повече. Пееха песните на отдавна изчезнали в българската география села и махали. Разказваха как са бягали през нощта и са оставяли в гората малките деца, за да не издадат кервана на турците. Разорението на Източна Тракия през 1913 г. за тях беше жив спомен. Геноцидът над българите в тази изконна българска земя беше тяхната трагедия. Около 400 000 са дошли, а 200 000 са били изклани. До края си те останаха на територията на държавата България, но сърцата им бяха там – оттатък хребетите на Странджа. Не спряха да се надяват, че ще се върнат. Няколко пъти са се събирали близо до границата с тази надежда. Последно е било през 1942 г., когато се е заговорило, че България ще си освободи старите земи. Понякога се учудвам как тези българи са сякаш по-истински от тукашните. През 1999 г. правих интервю с един от тях – бай Стоян Горов от с. Заберно. Тогава беше на 105 г. Помнеше отрязаните комитски глави в канавките край селото през 1903 г. После се е бил в 4 войни за България. Историята е странно понятие. За мен тя се олицетвори в бай Стоян и никой не може да я опровергае след срещата ми с него. Бай Стоян живя още и почина наскоро.
Всъщност може би вече няма живи свидетели на оня български подвиг през 1903 г. Само че на Петрова нива се събират по десетки хиляди души в планината. Някои пътуват повече от 500 км, за да дойдат. Да видят зарята. Да си спомнят за Началото. За корените. За смисъла на живота и смъртта. Смъртта за Свободата. И не всички са потомци на бежанци, като мен. Щастлив съм, че все повече има млади там. И деца. Да слушат песните и да играят хайдушкото и нестинарското. Да гледат звездите в небето на Странджа и ясния месец, който изгрява над зелената гора. Те ще си направят раници като моята и ще си ги държат близо, под леглото. За да ги нарамят, когато дойде време да бранят България. Може би звучи идеалистично, нереално, но аз го знам. Защото наближава времето на Петрова нива. След предела на Преображение. Когато природата се преобразява към студа. А в душите ни започва да кристализира безкрайната обич и безпределната жажда за смисъл отвъд измеренията на ежедневието.
