Интервю с проф. Пламен Павлов за за в-к „Седмица”.
Кой сте Вие, г-н Павлов – академичен учен, журналист?
Тази моя разпиляност със сигурност не е особено добро качество, но иначе просто не мога. Има някаква ирония в това, че като ученик мечтаех да стана журналист (за тази нагласа голяма роля имаха т. нар. „черни станции”!), после ме обсеби научната и преподавателска работа. И в крайна сметка, пак се „завърнах”, малко или много, към медиите – като участник в различни предавания, сценарист и консултант на документални филми, а вече над десет години като автор на предавания за история и култура. От 2003 г. водя предаването „Час по България” на телевизия СКАТ, а през 2005-2008 г. – и едно подобно по Радиомрежата „Фокус”. Очевидно умея да си създавам работа, съответно и грижи, което надали е най-полезното нещо на света… Често мои приятели и колеги ме питат как се справям с всичко това? Истината е, че невинаги се справям, поне не така, както ми се иска. Тази „свръхактивност” обаче се е превърнала в част от собствената ми природа… Затова съм признателен за всяка добронамерена критика и съм благодарен на всички, които по един или друг начин ми помагат, с които просто сме съмишленици.
Къде да търсим патриотизма, и по-конкретно българския патриотизъм, проф. Павлов? Може би в Червената книга на изчезващите видове?
Разбирам Вашия скептицизъм, особено предвид състоянието на т.нар. публична среда… Със сигурност обаче патриотизмът не е застрашен от изчезване. Нещо повече, независимо от трудните условия за смислен живот в днешна България, от всекидневните ядове и разочарования, патриотизмът дори разширява своето влияние, въздействие, форми на изява. Аз живея и работя в старата столица Търново – нали знаете, че само Царевец годишно се посещава от над 400 000 души, две трети от тях са българи, а не туристи от чужбина. През последните години по време на големи празници, например Деня на Независимостта, градът е препълнен от гости от цялата страна. Впрочем, вашите съграждани също са свидетели на онова, което става на Шипка – особено на Трети март и през август, когато се отбелязва Шипченската епопея. Идват хора от всички възрасти, от цяла България, идват по своя воля и със свои средства, правейки своеобразно поклонение – нещо, което нашите политици очевидно не са в състояние да проумеят! Същото можем да съпреживеем на Околчица, в Карлово, на Петрова нива… А какво да кажем за потоците от хора към древни сакрални места като Долината на тракийските владетели, Перперикон, Татул, Белинташ, към старите столици – не само към Плиска, Велики Преслав и Търново, но и към Охрид? Някак си независимо от държавата, да не кажа „въпреки нея”, патриотичното, националното чувство се засилва, колкото и да не ни се вярва! Какво да кажем за нашите сънародници в чужбина – и от историческите, и от по-новите общности – там нещата са дори по-силни. През 2001 г. бях един от инициаторите за превръщането на гроба на великия кан Кубрат при с. Мала Перешчепина до Полтава /Украйна/ в място на световната българска памет. Оттогава всяка година там се провеждат български събори, отделни хора и групи българи се чувстват длъжни да посетят това свято място. Става дума най-вече за бесарабските българи, но и не само… Същото се случи с паметника на Светите Братя Кирил и Методий в археологическия ареал Микулчице в Чехия, мога да дам и други примери, но надали е необходимо. А и въпросът не е само в паметниците, а в чувството за национална общност! За мен, за Вас, а и за хиляди българи, убеден съм, Родината не е географско или етнокултурно понятие, а своеобразна форма на съзнание. Родината не може да не бъде живо същество! Тя не се избира, както не избираме своите родители и, както е казал Раковски, любовта към нея „превъзхожда всички световни добродетели”.
Има ли някаква зависимост между положението на един човек в обществената йерархия и неговото родолюбие? Мое наблюдение е, че по-обикновените хора днес сякаш имат по-активни патриотични нагласи.
И сте прав, за съжаление… Един от най-големите дефекти на демократизацията в България /или, по-скоро, на опитите да се изгради демократичен модел/ е нихилистичната нагласа на преобладаващата част от т.нар. политически елит. Това само по себе си е някакъв абсурд, но не е тук мястото да го анализираме и изследваме… В останалите страни от „социалистическия лагер” демократизация придоби силни национални черти, а ние го докарахме дотам думата „национализъм” (другото име на патриотизма, ако следваме например Симеон Радев, а и не само него!) да се превърне в ругателство! Да имаме „десни”, които се изявяват като „космополити”, т.е. като чиста проба „интернационалисти”. А истинският патриотизъм да бъде подменян с ксенофобия и левичарски популизъм. Още нещо, постоянно някакви звани и самозвани „ерудити” да обругават нас, българите, собствения си народ! Такова явление не се среща общо взето никъде по света, вкл. и в така наречените развити и демократични държави.
Митрополит Методий Кусев още преди 100 години посочва виновника за Първата ни национална катастрофа през 1913 година – руските имперски интереси. Елиминиран ли е вече този негативен фактор за България?
Уви, дядо Методий, този недооценен велик българин, се е оказал прав. Разбира се, днес времената са все пак по-различни, но зависимостите продължават! Въпросът даже не е толкова в Русия, или в Щатите, а в способността на нашия политически елит да отстоява националните интереси. Срамно е, че българският Парламент не намeри сили да осъди чудовищния геноцид над арменците, да не говорим за геноцида над нашите прадеди през петте века на чуждото робство, кървавите зверства по време на Априлското въстание и Руско-Турската война, включително геноцида спрямо тракийските българи през 1913 г. Въпросът не е само в историята, а в отстояването на принципни позиции, на национални, но и на общочовешки ценности.
Какво е обяснението Ви за сегашния колапс, в който се намира българската нация. Колапс, който би могъл да се нарече и Трета национална катастрофа…
Днешната ситуация може да бъде окачествена не само като „третата” или поредната, но и „Национална-ТА катастрофа” – катастрофа не само държавна, както е било през 1913, 1918-1919 или 1944 г., а катастрофа за самата българска нация. Демографският колапс като че ли не притеснява вчерашните и днешните управници на България. Годишно България губи население от порядъка на около 60 хиляди души, каквото е приблизително населението на вашия град Казанлък. Крайно време е да се изработи и най-вече да се следва дългосрочна, императивна национална стратегия, която да направи необратимото обратимо!
Наред с неотложните икономически и социални мерки е необходимо и национално възпитание! Това не е анахронизъм, както биха ехидничили някои наши „интелектуалци”… Крайно време е да се противопоставим, ако щете дори да се „озъбим” и на прословутите ни европейски партньори, на техните фирми, университети и т.н., които последователно и безцеремонно привличат нашите младежи, лекари, всевъзможни специалисти, решавайки собствените етнокултурни и демографски проблеми за наша сметка! За сметка и на другите по-малки и по-бедни уж „равноправни партньори”… Какво пречи западните фирми да ангажират компютърни и прочее специалисти, разкривайки работни места у нас? Какво пречи на университетите от Франция, Великобритания, Германия и т.н. да работят съвместно с нашите университети? В епохата на глобалните комуникации това надали е проблем Не съм привърженик на конспиративните теории, но фактите са си факти!
Виждате ли някакъв изход от сегашното безрадостно статукво в България?
Вероятно поне част от Вашите читатели ще решат, че съм наивник или нещо още по-лошо, но съм убеден, че изход от блатото може, трябва и ще бъде намерен. Иначе не ни чака нищо добро. Събудилата се напоследък гражданска енергия е свидетелство, че собствената ни съдба, съдбата на нашите близки, на нашите деца и внуци не ни е безразлична. Днешното статукво е връх на политическия цинизъм, гавра с парламентаризма и националните идеали за „чиста и свята република”! Едва ли мога да бъда заподозрян в симпатии към някоя от партиите в парламента, а и винаги съм се чувствал безпартиен. И все пак, категорично трябва да има скорошни избори, след тях може би нови, после пак, и пак… Любимите за част от нашите политици мантри, че ситуацията щяла да се повтори, че се харчели грешни пари за избори и т.н., и т.н., са абсолютна лъжа! Не е нужно човек да е Айнщайн, за да знае, че нищо не се повтаря в абсолютно същия вид. Ние сме народ с чувство за хумор и винаги казваме, че може да бъде по-зле, което не изключва вероятността да стане и по-добре, нали? Самото кръвообращение в крайна сметка е по-полезно от безвремието, към което ни тласка днешната „двойна”, „тройна” или един Господ знае каква коалиция… А що се отнася до парите за избори, да не би днешният парламентарен цирк да е по-евтин?! Другото, което категорично липсва или най-малкото е твърде дефицитно за днешната ни „политическа класа”, е националното чувство, патриотична мотивация, съзнанието, че избирателите са те изпратили да представляваш интересите на нацията, а не лични, котерийни, олигархични интереси.
Как ще се развиват, според Вас, отношенията между България и Република Македония в обозримото бъдеще?
Надявам се да се движат към подобрение и взаимно сближение. Това може да стане обаче при активна позиция от страна на България, каквато за съжаление не се забелязва. Крайно време е да се разбере, че Македония не може без България, а според мен – и обратно. Ние сме един разделен народ и това го знаят достатъчно много хора и в самата Република Македония. От друга страна, нямаме право на повече грешки и „компромиси”, каквито бяха правени от тоталитарния режим, а и от правителствата след 1989 г.
Не е ли време България да сложи на масата въпроса за връщане на Западните покрайнини?
Това можеше да бъде направено още след разпадането на Югославия. Днес най-малкото трябва да заставим сръбските власти да спазват правата на нашите сънародници реално, а не само декларативно и… декоративно! Ние имаме сънародници не само в Царибродско и Босилеградско, но и в цялото Поморавие, за които като че ли напълно сме забравили. Същото бих казал и за българското население в Гърция – имам предвид не българите от България, работещи в южната ни съседка, а местното българско население в Егейска Македония и цялото Беломорие. А какво правим за българите в Турция, особено за стотиците хиляди наши сънародници с ислямско вероизповедание? Нима нашите политици не знаят, че в Източна Тракия има общности, дори цели села с българско население? На тях обаче не им се признава малцинствен статут, та дори и като „помаци”. Тези хора нямат ли право на обучение на майчин език, на клубове, дружества, медии и т.н.? Кой, ако не България, трябва да защитава техните права и свободи? Защо заклинателната формула „права и свободи” да не важи и за българите в Турция?
Някаква прогноза в геополитически план – накъде върви и докъде ще стигне светът? /Очевидно предстои да се сбъдне прогнозата на дядо Методий Кусев, че Сибир ще го вземат китайците…/
Дядо Методий е бил прав, доколкото през последните десетилетия тече процес на китайско икономическо, а и етническо проникване на север. И все пак, ще ми се да се надявам, че това няма да доведе до локални конфликти, които неминуемо биха се превърнали в планетарен катаклизъм. Демографските „цунами” в Индия, Пакистан, Бангладеш, Индонезия, както и в почти цяла Африка не вещаят нищо добро за природната среда и ресурсите на планетата. Повече от ясно е, че е време за нов „световен договор”. Засега подобни неща „се случват” само във филмите, когато Земята е нападната от някакви зловещи извънземни. Големите световни „играчи” са обсебени от други интереси, но нещата не могат да се решат без колективните усилия на цялото човечество. Да се надяваме не на „извънземните”, а на нашите деца, внуци и правнуци…
Какво бихте пожелал на читателите на в-к „Седмица“, а и на всички казанлъчани?
Естествено, много здраве и успехи! И преди всичко вяра в България, защото България – това сме всички ние!
