21 години след края на авторитарния режим и плановата икономика политическият процес у нас страда от една основна недостатъчност – несломимо недоверие. 21 години по-късно ние имаме демокрация, но демокрация, в която все по-малко хора се чувстват представени. Една куха форма, в която избираме своите представители по принципа на по-малкото зло. Ако въобще избираме.
„По-малкото зло” е най-тъжната констатация за качеството на демокрацията у нас днес. Това е изборът, който ни се налага да правим всеки път, това е и философията на нашето „демократично представителство”. Политическата надпревара не само не предлага безспорни авторитети, тя окончателно е лишена от моралните си ориентири. Те просто нямат значение. Да организираш нещо извън длъжността си, обикаляйки страната с държавни средства, не събужда притеснения. Да бълваш лобистки закони не е укоримо. Това се приема като част от играта. Ни повече, ни по-малко. Избирай!
„Тяхно си е. Полага им се”. Това е логиката, това са очакванията към политиката. „Въпросът е като крадат, да правят и нещо за народа”. Това пък е висшата форма на оптимизъм.
В тези условия нашата възможност за избор е сведена до, чисто и просто, „кой е по-малко лош”. Дали ДПС да краде или друг да краде. Само например. Ние вече не избираме алтернативни елити, камо ли алтернативни политики. Ние избираме алтернативни клиентелизми. Или, в краен случай, избираме поредния популист, който твърди, че говори това, което мислим, докато не стане ясно, че и той краде. Буквално или не толкова буквално.
Личната харизма, момчетата от народа или старците от обаятелната чужбина се превърнаха в трагикомичен шанс за самата демокрация да се понапълни закратко с автентично съдържание. Хората да се почувстват представени и да помислят, че нещичко зависи от тях. Абсурдно, но факт – в популизма демокрацията ни намери едновременно своето отрицание и възможност за живот. Популизмът бе и нейният тъжен резултат, и нейната надежда за рестарт. Но тъкмо популистките политически предприемачи доубиха и доубиват доверието в системата. Доубиват го с „падането отвисоко”, с колосалното срутване на надежди, с постоянното актуализиране на клишето „След поредния месия, самият Господ ли да слезе от небето?”.
Инструменталното правене на политики не е интересно никому. Да те оценяват по резултатите е табу. Да пренебрегнеш рейтинг заради цели, е ерес. Да напуснеш при неуспех, да наложиш авторство в политиката, да се противопоставиш на обществен натиск в името на утрешния ден, това е невиждано. И в тази ситуация политиката у нас започва лека-полека да се демистифицира – все по-малко са онези, които вярват, че „онези горе” са с нещо повече от тях или имат поне малко повече експертиза. И аз мога да бъда на мястото на физкултурника, нали?
Това далеч не са проблеми само у нас. Недоверието в партиите и недостатъчната представителност на демокрацията са главоболие и на днешна Западна Европа. Проблемът в България обаче, е липсата на чувствителност. Липсата на съзнание, че това има значение. Не е нужно всеки обвинен в корупция да си прави харакири, като в Япония. Достатъчно е само когато някой проваля себе си и страната ни, това да се долавя и да не може да бъде замазвано с находчиви приказки или предъвкване на разни „заговори за отстраняване”.
Уви, не се случва това. Случва се тежко нехайство.
21 години след „началото на демокрацията” демокрацията е в практически банкрут. Нехайството е неговият симптом. Недоверието в политиците въобще е неизменна сянка на най-новата ни история. Самото убеждение, че политиците са изначалното зло, е песимистична диагноза на 21-годишният опит. И няма друг начин това да се поправи, освен работа и личен пример всеки ден. Никакъв друг начин.
Който иска днес да прави политика в името на цели, нечие благоденствие или поне – не само за себе си – има единствената длъжност да бъде наивник. Казано постарому: идеалист. И да работи педантично ден след ден. Без да мисли за популярност и успех.
Няма друг вариант. Но има ли такива хора?
Длъжни сме да вярваме. Все някой трябва да вярва, нали?
10 ноември 2010
