Източник: „Дойче веле“.
През лятото на 1913 България попада във фатална външнополитическа комбинация, довела до неизбежното подписване на трагичния Букурещки договор. Който в крайна сметка се превръща в злополука за всички балкански народи.
„Условията от Букурещкия договор, подписан на 10 август 1913 г., са трагични за България, защото слагат край на усилията на поколения българи за освобождение и национално обединение – от една страна. От друга – мирът е единственият начин за спирането на Междусъюзническата война, която България губи“, отбелязва историкът Веселин Янчев.
Лишени от подкрепата на великите сили, обкръжени от довчерашните си съюзници и настоящи врагове, българските представители в румънската столица изпадат в незавидна ситуация. Въпреки, че е приела да бъде арбитър в териториалните спорове, Русия тихомълком решава да е само посредник, при това изцяло на страната на съседите на България. Завоят е продиктуван от очертаващата се на хоризонта Първа световна война, в която Русия предпочита да спечели за съюзници три държави – Гърция, Сърбия и Румъния, вместо само една – България.
Когато съюзникът става неудобен
Само три месеца по-рано – през май 1913, в Лондон е подписан победоносен за България и нейните съюзници договор с Османската империя. В него обаче е заложена бомба, защото не решава, а отлага споровете за „ябълката на раздора“ Македония. „Истината за българското нападение над сръбските и гръцките позиции през лятото на 1913 е не желанието да се победят бившите съюзници, а да се заемат обещаните на страната в двустранните предвоенни споразумения със Сърбия и Гърция територии. Белград и Атина обаче крият коз – тайната им спогодба срещу неудобния вече съюзник. За разгрома му е привлечена Румъния, която се сеща за „компенсации“ в Добруджа заради българското разширение на юг. Турция пък тръгва да си вземе обратно Одрин“, описва Янчев създалата се през лятото на 1913 г. около България фатална външнополитическа комбинация.
Той е категоричен, че в тогавашната драма за подялбата на Македония България е имала прекомерни искания за Солун. „Освен мечтата да сложат ръка върху легендарната в съзнанието на много българи Солунска митница, управниците в София начело с цар Фердинанд са знаели, че голямата и заможна еврейска общност в тогавашната столица на Османска Македония е предпочитала градът да мине в български, а не в гръцки ръце“, свидетелства историкът Веселин Янчев.
България срещу всички
„Когато стане дума за случилото се преди век в Букурещ, българската историография обикновено тръби колко добре са се биели българите и колко коварно са постъпили техните бивши съюзници. И остава на заден план това, че Балканските войни са едно рязко отстъпление от политиката, начертана от премиерите Стефан Стамболов и Константин Стоилов в края на 19 век. Тази линия предполага приятелство с Османската империя и усилия за подобряване на положението на българите в Македония и Одринска Тракия до сгодния момент за тяхното обединение с Княжество България“, подчертава историкът Пламен Цветков.
Фердинанд и приближените му се поддават на изкушението да потърсят военно решение с подкрепата на съседни държави, които обаче са част от клиентелата на Руската империя. Напълно е пренебрегната логиката, че Русия по никакъв начин няма да позволи България да се разширява на Балканите, особено на югоизток – към звездната мечта на Руската империя Константинопол /Цариград/. Ето защо Русия е против съединението на Княжеството и Източна Румелия и подкрепя сръбските претенции за Македония.
Опитът на българите през зимата на 1913 да превземат османската столица предизвиква гнева на Санкт Петербург, който насъсква Румъния да изнудва и в крайна сметка да нападне България в гръб, посочва Цветков. „През 1903 правителството на Стоян Данев има безумието да сключи съюзен договор с Русия, насочен срещу Австро-Унгария и косвено срещу съюзника ѝ Германия. Така България се оказва напълно сама срещу всичките си врагове и изоставена от „съюзника“ Русия.
Удара понася българското население
В края на 19 век руският дипломат граф Пьотр Капнист пише, че ако Русия няма сили да прегази България, за да се позиционира край Цариград, то българите поне би трябвало да бъдат „убедени“ да отстъпят на Русия черноморското си крайбрежие в замяна на Солун и излаз на Бяло море, свидетелства Цветков. Според него е време да се сложи край на спекулациите за българската атака над сръбските и гръцките позиции. „Такава атака наистина е била разпоредена от цар Фердинанд, но за нея са настоявали генералите в българския Генерален щаб с мотива, че ако се изчака подготвяното съгласувано нападение на сръбската и гръцката армии, то българската войска би се оказала в много трудна ситуация с опасност да бъде обкръжена. България е можела да се справи с Гърция и Сърбия, но не и с вероломната румънска атака от север и турското настъпление в Тракия. Инвазията през река Дунав е подкрепена от император Николай Втори и това е добре документирано“, твърди историкът Цветков. И допълва, че в руските доклади за Македония от края на 19-ти век и началото на 20-ти век се посочва, че „населението на Македония не е нито българско, нито сръбско. Неговата идентичност ще зависи от страната, към която то бъде присъединено“.
„В крайна сметка Букурещкият мир от 1913 и последствията му се оказват злополучно наследство за всички балкански народи, в това число и за хората в днешна Република Македония. Малко известен факт е, че независимо от катастрофата, в резултат на Балканските войни територията на България все пак нараства, макар и само със 7000 квадратни километра. Истинския удар в крайна сметка понася българското население в земите, попаднали в пределите на съседните държави – то е подложено на гонения и етническо прочистване“, обобщава историкът Пламен Цветков.
