Текст от блога на Костадин Костадинов kostadin.eu
Христо Ботев
ЕЛЕГИЯ
Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
„Търпи, и ще си спасиш душата?!“
Той ли, ил някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!
Той ли? – кажи ми. Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана – рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.
Сочи народът, и пот от чело
кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости!
А бедният роб търпи и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!
Стихотворението е публикувано за първи път през 1870 г. във в. „Свобода“.
Когато преди няколко дни се бях замислил върху причините за демографската катастрофа, си позволих да обвиня народа си. Обвинението е хем тежко, хем лесно за хвърляне. Още повече, че всеки го прави – нали знаете, лош материал, чипът е за смяна и т. н. Миналата седмица обаче гледах откриването на магазините на „Лидъл“ в страната и цялата пазарна вакханалия, която се развихри, а после гледах и коментарите. От висотата на своето обществено положение едни хора с дебели портфейли и лоясали физиономии аристократично се възмущаваха, подиграваха и осъждаха „оскотелите“ българи. Как можело да се блъскат, защо не чакали културно, защо не били отишли вдругиден и заслужава ли си да се изтрепят за банани от по 70 ст. или колкото там бяха. Всички тези хора обаче пропуснаха да видят нещо много важно. Пропуснаха да видят своите баби и дядовци, кретащи със 150 лв. пенсия, пропуснаха да видят безработните, наредили се да купят олио от 1.50 лв., защото по магазините то вече гони 3 лв. Но и да ги бяха видяли, нямаше да ги разберат. Какво значат тук някакви си стотинки? Пука ни на нас, българите са скотове, нека мрат, така ще се отървем от всичко лошо – от комунизма, от старите хора, от болестите и в крайна сметка от самите българи. Най-гадното е, че когато самодоволните нищожества говорят по този начин, не срещат отпор. Къде-къде по-лесно е да се включиш в солидарния хор и да нахрачиш и ти по малко плюнка върху другите. Върху баба си, майка си…
Кой доведе българите до това скотско положение? Защо строфите на Ботев, писани преди 140 г. ми звучат така, сякаш са писани вчера? Кой продължава да ни люлее в робската люлка? Народът, както казва Ботев, бил скотско племе. А водачите му? Имаме ли водачи днес и на кого да се надяваме? Къде са хората, които обичат народа си, които го разбират и които са готови да се жертват за своите сънародници? Тук не говоря за България. еБългария – това сме ние, българите, всеки един от нас. И точно в това е проблема. Нашите водачи, лидери, известни лица, елит, върхушка, въобще всичко, което се е откъснало от общата маса на народа, държат да са откъснати. Те не искат да бъдат част от останалите. Те са нещо специално, нещо различно и по-добро. Познавам страшно много такива хора и всичко, което ги обединява е общото презрение, което изпитват към обикновените българи. Един такъв нещастник ми беше казал, че обича България, но мрази българите. Други, по-лустросани демагози или пък просто попрочели някоя книжка в повече, твърдят, че обичат Родината си, но мразят държавата си. Впрочем, те изписват Родина с малка буква. Особено готини са политиците. На тях винаги някой друг им е виновен, те знаят как да оправят всичко, но понеже хората са прости, не гласуват за тях. За наш ужас точно от тях обаче зависи бъдещето на България. Хора без морал, без нравствени устои, но с всепоглъщаща амбиция, хора, които биха подпалили България само за да изпъкнат певече на фона на пожара. Хора без срам, готови да поднесат в жертва всичко чуждо, винаги първи пред камерите и последни пред хората. Те не знаят колко струва хляба в магазина, защото не си правят сметката, когато пазаруват. Те не си гледат сметката за ток, защото за тях няма значение колко е тя. В същото време отегчено се подиграват, макар и понякога само в тесен кръг, на оскотелите българи. Най-гадните от тях са тези, които претендират да са различни от останалите. Които претендират, че са националисти, патриоти, че милеят за българския народ и т. н. Изключения в тази прослойка няма.
Така. Между народа и неговите „водачи“ зее огромна пропаст от неразбирателство, недоверие и споделена омраза. България пада със страшна сила в тази пропаст и няма кой да я задържи. Който се мъчи да се бори, се бори докато може, после вдига бялото знаме и бяга в чужбина. Както преди 140 години. Днес „Елегия“ звучи по-актуално от всякога, но нека си спомним какво последва само няколко години след 1870 г. Революция. Нека почакаме и ние. Току виж дошъл и нашият ред…
1 декември 2010
