Публикуваме материал на Ива Лазарова, пратеник на в. „Преса“ в Щип, направен по време на честването на годишнината от смъртта на Тодор Александров и откриването на клуба за македоно-българско приятелство.
Българите в третия македонски град се чувстват изоставени от страната си
В македонския град Щип има около 2000 българи
„Дядо ми казваше, че в деня, в който се преместя да живея в България, той ще си умре. Пристигнах преди 11 г. на 9 септември, за да уча в Духовната семинария. Почина от сърдечен удар няколко часа по-късно“.
Чувам този разказ на влизане в третия по големина град в Македония – Щип. Приклещен между червеникавите склонове на планината Плачковица и река Отиня, той е от онези чудни места, чиито обикновени схлупени къщи и калдъръмени улички раждат необикновени личности. Списъкът тук е особено дълъг: водачите на ВМРО Тодор Александров и Иван Михайлов, един от първите кметове на София – Йосиф Ковачев, видния литературовед Александър Балабанов, първия президент на независима Македония Киро Глигоров и първия премиер Никола Клюсев,както и Любчо Георгиевски, единственият министър-председател на страната с българско гражданство.
„След пристигането ми в София бях като болен цяла година. Оказа се, че не зная кой съм. В училище пропагандата беше свършила своята работа и аз бях заклет македонист. Трудно е да започнеш да си задаваш въпроси.“
Днес Трайче, който е роден в Кавадарци, но изкарва цялото си детство в Щип, не просто има български паспорт. На всяко подканяне да напусне София и да се завърне завинаги по родните места той отговаря: „Да не съм луд да сменям шевролет с трабантче“.
В лицето на Щип това трабантче някога е бръмчало мощно. По време на социализма градът, чиито жители според последното преброяване са 47 796, е бил център на текстилната промишленост на Македония. Имало е над 60 фабрики за изработка на конфекция, за които местните си спомнят с тъга. Сега почти всички отговарят, че работят „каквото дойде“.
Гавра с античността
В страната, в която безработицата достига 40% (по-висока в Европа е единствено в Косово), подобно на много други балкански кътчета, не липсва носталгия по загубеното спокойствие на социализма.
„При Тито бях точно 4 пъти по-богат“,изчислил е Иван Бояджийски, местният кореспондент на най-големия македонски всекидневник „Утрински весник“. Въпреки това из всички улици се мярка надраскано името на управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ. Линията й към повдигане на националния дух чрез подмяна на историческо минало е претворена в Щип в голяма бронзова статуя на Александър Македонски. Местните обаче са сигурни,че „античкият“ герой не би се гордял особено с нея, тъй като скулпторът е изваял краката му обидно къси.
Няколко крачки по-нататък историческата епоха вече е друга: намираме мемориал на евреите от Щип, изпратени от „българския окупатор“ в лагера на смъртта „Треблинка“ по време на Втората световна война.
„Аз така съм го учил във факултета и това разказвам на хората“, обяснява ми по повод определението уредникът на историческия музей на града. Въпреки това той е изложил в него дипломи, подписани от Гоце Делчев, който в края на XIX век е бил учител в местното училище. На тях виждаме, че освен аритметика, геометрия и религия неговите възпитаници са изучавали български език.
Сбъркани приоритети
По неофициални данни нашите сънародници в Щип са около 2000, макар усещането да е за много повече поради многобройните коли с българска регистрация и магазините с познати български имена.
„Страната ни е напълно абдикирала от региона. Няма я просто. Сръбски и гръцки организации се грижат за пропаганда на националните си идеи, а ние както винаги нищо не правим“, обяснява Петар Колев, млад щиптянин, който също от няколко години живее в София. „Не разбирам
защо външният министър Николай Младенов има мнение по въпроси като Сирия, свиква конференции за проблеми в Близкия изток, а тук, където сме ние, които сме негови сънародници и имаме нужда от подкрепа, никакъв го няма“, ядосва се Колев.
Той признава, че не е лесно да пазиш българския дух в град, над който се развява огромно македонско знаме (правителството в Скопие е задължило всяко селище да сложи такова на видно място), а редом до него има крепост на „македонския цар“ Самуил. Интересите на българите, доколкото е възможно, отстоява единственият общински съветник от партията на Любчо Георгиевски ВМРО-НП – Зоран Костовски.
Омраза по поръчка
„Предишният режим е възпитавал хората да мразят България. Обикновеният македонец не може да се освободи от заблудата, че страната ви иска да направи нещо лошо на нашата“, обяснява ми той.
Костовски е единственият представител на властта, който присъства на откриването на Сдружение за македонско-българско приятелство в града, съвпаднало с 88-годишнината от смъртта на Тодор Александров. Днешното правителство на Никола Груевски нищо не е направило за подобряване на отношенията между двете страни. А ние сме убедени, че пътят към ЕС за нас минава през София.“
И ако властите в Скопие не са си направили труда да минат през българската столица, то мнозинството обикновени хора не са пропуснали. Почти всички са били на Черно море, а немалко имат роднини в Петрич, Кюстендил. Има дори такива, които точно се отправяха към София на организирана екскурзия за концерта на „Ред хот чили пепърс“ в петък вечерта в „Арена Армеец“. Тези, които останаха, имаха възможност да чуят класически концерт със свободен достъп в центъра на града, чиято солистка беше възпитаничка на родната консерватория.
„Аз те гледам като човек, како си и как се държиш, а не отде идеш“, простичко ми каза млад студент по икономика. И все пак усещането за тази младежка добронамереност някак трудно си проправя път измежду отровните пипала на национализма, пуснати из цяла Македония от Скопие. София няма право да остава безучастна. Ако не иска след време същият този младеж „да си умре“, защото, подобно на Трайче, внукът му е дръзнал да надживее пропагандата.
8 септември 2012
