Източник: „Сега”
Автор: Иван Петрински
Сборникът „Български народни песни” отразява ранен пласт от народното творчество, който без великото дело на братя Миладинови днес би бил безвъзвратно загубен
Константин Миладинов (1830-1862), рисунка от неизвестен художник, Национална библиотека „Кирил и Методий“-София (вляво); заглавната страница на „Български народни песни, събрани от братя Миладинови, Димитър и Константин, издадени от Константин в Загреб, в книгопечатницата на А. Якич, 1861“; Димитър Миладинов (1810-1862), рисунка от неизвестен художник, Архив на БАН-София; Страница 73 от „Български народни песни“ с края на стружката песен „Два брата и сестра“ и началото на раздела „Юначки“ с народната песен „Крал Шишман, крал Латин и овчар [с] табарина [плащ, дебела връхна дреха до петите]“ пак от Струга; Наум Миладинов (1817-1897) участва заедно с братята си в голямото дело, събраните от него български народни песни са нотирани, снимката е правена след Освобождението в София, където живее до смъртта си.
Окончателните резултати от тазгодишното преброяване на населението в България докараха тежко главоболие в Скопие. Писалите се у нас тая зима като „македонци“ са повече от 3 пъти по-малко в сравнение с предишното преброяване. През 2001 г. са се обозначили в тая графа общо 5071 души, от тях малко над 3000 – в Пиринския край. Пресните още окончателни резултати от последното преброяване показват 1609 „македонци“, а само в Благоевградска област – екзотичните 814, при общо население в областта от 323 552 души. Вече имаше случай, в който бе посочено тук, че всъщност активно македонстващите по различни оценки са от 140 до 180 български граждани, та във връзка с това трябва да е ясно, че при следващото преброяване през 2021 г. Скопие ще трябва да се готви за до 200 отметки в графата „македонци“, а най-добре ще е да спре да тероризира собствените си граждани с българско самосъзнание, които, смея да го твърдя от лични наблюдения, надхвърлят вероятно половина от славянското население на републиката им.
Данните от тазгодишното преброяване са толкова показателни, че даже няма какво да се обсъжда по тях, още повече като се отбележи в добавка, че значителен брой граждани на БЮРМ с двойно гражданство или само с българско гражданство живеят постоянно в България. Та с увереност може да се заключи вече, че въпросът с „македонците“ в България е на практика приключен. Бе затворена и тая страница (http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?sid=2009112600040001301), но няма да е зле от време на време да се връщаме към нея и да я препрочитаме, поучителна е.
* * *
Притеснително е да се гледат в очите колегите от Повардарието, когато обясняват някой по-„особен“ исторически факт. От неудобство и срам заради самите тях погледът се рее наоколо. Когато политиката се намеси в чистата наука и трябва да се намери обяснение на необяснимото, винаги е такъв резултатът. В подобни разговори ти става ясно, че цар Иван Владислав, написал се като „самодържец български“ в строителния надпис от крепостта на Битоля, а чичо си цар Самуил – като „българин по род“ за по-престижно, всъщност си бил чист македонец.
Ще научим в такъв разговор също, че преди точно 150 години братя Миладинови са озаглавили епохалния си сборник „Български народни песни“, въпреки че от общо 660 песни в него 584 били „македонски“ и едва 76 „български“. Последното се казва винаги с умерено към братята раздразнение – много ви уважаваме, сиреч, ама защо ни създадохте тоя проблем със заглавието. Всъщност самият Константин Миладинов пише: „седмата от них част се собрани од восточните [части на България], а другите од западните стърни [на България]“. В разделянето на песните по чисто географски принцип на братя Миладинови и на ум не им е идвало да влагат някакъв етнически смисъл, те само са били горди да обхванат възможно най-голяма част от българското землище при всички невероятни трудности, с които се сблъсква написването и издаването на сборника.
За братя Миладинови и за тяхното дело, за което Димитър и Константин заплащат буквално с живота си, е писано толкова много, че любознателният читател няма да има притеснение с намирането на подходящо за него четиво. Два въпроса не са намирали отговор или много рядко изследователите се спират на тях.
Сам Константин Миладинов определя цената на сборника като „неголема“, тя е установена на 20 гроша. Това е наистина важна информация, предназначена не само да задоволи любопитството ни. Цената на една книга е от голямо значение, когато ще се опитваме да преценим възможностите за нейното разпространение. Наистина част от тиража на сборника е конфискуван от турските власти, но въпросът си остава важен въпреки това.
Много или малко са искали за книгата си братя Миладинови? След бърз поглед върху работната заплата в развитите стопански средища ще установим, че цената наистина е „неголема“ – в Цариград през 1858 г., само 3 години преди излизането на „Български народни песни“, зидарите получавали 16 гроша дневно, бояджиите мазачи – 18 гроша. Общите работници в Цариград през същата 1858 г. взимали 8-10 гроша дневно, а в Анхиало (днешното Поморие) – даже 12 гроша през следващата 1862 г. В същото време в по-затънтения Тетевен на косачите давали за тежкия им труд от 3 до 5 гроша дневно, на наемните ковачи – 2 до 5 гроша, а на тъкачите – по 2 гроша. Очевидно е обаче, че не точно тези работници били основните купувачи на „Български народни песни“, сборникът разчита на други читатели главно.
Учителските заплати варират в изключително широки граници, та ще е много трудно да се осреднят някак. Все пак – учител в Троян се цанил през близката 1859 г. за скромните 1500 гроша годишно. Дори и при невисоката плата от 125 гроша месечно, можем да предположим, че закупуването на книгата на братя Миладинови от този троянски учител е можело да стане с неголеми жертви, като се има предвид, че за около грош дневно същият този учител е можел да се нахрани добре, щом на управителя на Узунджовския панаир през 1866 г. се полагали дневни пари за храна в размер на 1.15 гроша. Млади и неквалифицирани учители обаче можели да вземат и много по-малко – 100 гроша годишно в Пирот през 1870 г. или 500-1000 гроша пак годишно в Карлово през 1872 г. Високите учителски заплати са по-скоро изключение, като се почне от 3300 гроша в Троян (1871 г.) или 5000 гроша за учебна година в Хасково и Копривщица (1872 г.) и се стигне до астрономическите 10-12 хиляди гроша годишно в Пловдив през 1872 г. Не ще да е случайно, че точно от Хасково са поръчани и платени цели 32 броя от сборника, още преди той да е отпечатан. Несъмнено, Константин Миладинов е показал добър търговски усет, като е определил една наистина достъпна цена на сборника в добавка към спомоществователството на Йосип Щросмайер. Сигурно и това е в основата на широкото разпространение на тая книга не само по българските земи, но и по целия славянски свят.
* * *
Сигурно на много от читателите на „Български народни песни“ прави впечатление, че в сборника почти не могат да се срещнат песни, които и днес да се знаят. Всъщност песните от етнографската и фолклорна област Македония, които днес всички пеят, са по-скорошен пласт в българското народно творчество, създавани са десетилетия след излизането на сборника, в края на ХIХ-началото на ХХ в., и се определят като „македонски градски песни“ (да не се бъркат с блудкавите „стари градски песни“). Такива са „Биляна“, „Що ми е мило и драго“, „Дафино вино“, „Болен ми лежи“ и хиляди още. Вероятността да сте чували по-стара народна песен от Македония днес е на практика нищожна. В „Български народни песни“ е събран по-ранен пласт от народното творчество, който без великото дело на братя Миладинови днес би бил безвъзвратно загубен.
Извори
„Почтени мой приятелю!
. . . Песните овде ке напечатам, защо еден се обяза да ги свършит до конецот от апреля. Но молям Вас, огласите [обявите], кои изпратих да ги раздадите со честниот ваш лист [в. „Дунавски лебед“], споминвеещем нещо за песните, и особено за западните во Македония болгари. Во огласот ми Македония назвах Западна България (како и требит да се викат), защо во Беч [Виена] гърците се разпоряжават сос нас како со овци. Тие Македония сакат гърцка земя и не может даже да разберат како может да не йе гърцка. А тамошните повеке од два милиона болгари що ке ги сториме? Неужели уще болгарите ке бидет овци, а неколку гърци да ни бидет овчари? Поминаха тие времина, а гърците ке си останат само со сладкиот им сон. Песните мислям да се раздадат многу мегю Българско и затова и цената определих неголема . . .
Оставам секогашен Ваш искрен приятел . . .“
Из писмо на Константин Миладинов (в Загреб) до Георги Ст. Раковски (в Белград), 31 януари 1861 г.
„Почтени читатели!
Тридесет години од како се показала нашата зора од умственото развиванйе и во самото начало од новородственйето ни беха се печатали народни песни во секакви времина и места. Но никойе до сега полно издавайе не можеше да удовлетворит желанията ни да докажит скупно сите драгоцености, под кои блъстит нашата народна поезия . . . Мие счастливи се слагаме, че издеваещем [издавайки] полно собрание од песните . . .
Песните пред шест години зафатихме да собираме од секакви стърни от западната Болгария, т. е. од Македония, напр. од Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Костур, Кукуш, Струмица и други места; още и од восточна Болгария . . .
Песните сет под тискарница и скоро ке излезат на свет. Молиме почтените подпищици по-скоро да испратят честните им имена, за да можат да се напечатат.
Кой ке помогнит десет ексембляра, ке земит еден безплатно. Цената се определьвит два флоринта, а за во Турско грошеи двадесет, или една рубла.
Песните сет около 700 и ке се печатат на два стълба . . . Песните сет самовилски, църковни, юначки, жальовни, смешни, овчарски, любовни, сватовечки, лазарски и жетварски. Още ке се напечатат единадесет хороводни песни со ноти.“
Из обява от братя Миладинови за набиране на спомоществователи на сборника с български народни песни, 7 февруари 1861 г.
Публикуването на текстове от електронното издание и съответните форуми е разрешено само след писмено съгласие от редакцията.
28 юли 2011
