Източник: Агенция „Фокус“
Публикуваме статията на Блаже Ристовски от Македонската академия на науките и изкуствата, в която се представя тезата му за небългарския произход на Р Македония. Текстът на Ристовски е от книгата му „Македонският възрожденски XIX век” и ще бъде последвана от още материали по темата. Блаже Ристовски е главен редактор на противоречивата „Македонска енциклопедия”. Не е възможно – казва Ристовски – например по времето на Кирил и Методий (IX век) България и Македония да са населени с един народ и да са имали един (български) език. Самият факт, че академик от т.нар. Македонска академия за науки и изкуства обнародва доста обширна статия в местния вестник „Вечер“, за да обори тезата за общия народ и език на България и Македония, е показателен. Българският произход на Македония е актуален сред македонските граждани и днес и явно това никак не се харесва в Скопие. „Научните“ напъни да се припише македонски характер на българското Средновековие стигат дори до абсурдни твърдения в текста на Ристовски, с които той оборва собствената си теза. Например, скопският учен пише, че погрешният български произход на Климент Охридски се развива, „когато българското държавно име се пренася в Македония, а и официално се употребява във византийската тема „България”, в която влиза и сегашна Македония, докато самата България е именувана като Паристрион (Подунавие)“. Няма по-безспорно, безпристрастно и логично доказателство за българския произход на България от това. Преди да падне под византийско иго, центърът на България и на българския цар Самуил е в сърцето на Македония. Затова и византийският император Василий ІІ присъединява към територията си днешните земи на Р Македония под името „България“. За него България е била там, където е управлявал последният български цар Самуил.
vmro.bg
Днес македонците се смятат за славянски народ, със славянски език, но както и при останалите европейски народи, в тяхната етногенеза са инкорпорирани редица етнически културни съставки и влияния на различни етноси, които в различните исторически периоди, са живели, идвали или минавали на тези пространства. Така например в нашата етногенеза се включват и античните македонци и пайонците и илирите и дарданите и др., но те не представляват основния субстрат. Смята се, че по-големият процент на днешното население в Македония произлиза и чрез сложните исторически процеси се е създало от славяните (основно от рода на славините), които вероятно се населват тук продължителен период – от V до VII век. Като пример за сравнение за етническо-историческа диференциация са съседните българи, които са продукт на тракийците, хуните, „седемте славянски племена” (основно анти) и една малка част от тюркско-монголското племе българи (протобългари), които идват от Азия през 681 година по течението на река Дунав и формират Първата българска държава на Балканите, в която се инкорпорират и по-късно навлизат татарите.
И докато народът в Македония се намираше в границите на етнически смесената Византия и създаваше една, основно македонски-славянска-византийска християнска култура и цивилизация, в България (на територията между Дунав и Стара планина) протобългарите създаваха държава с езическа протобългарско-тракийска-славянска цивилизация, която почти два века се развива независимо, без каквато и да е допирна точка с Македония, даже почти с вражески отношения с Византия, което изключва каквито и да било връзки. В България думата „християнин” била синоним за византиец, а с това значение и враг, докато процесът на християнизация в Македония се е състоял много по-рано, преди нейното завладяване от страна на България.
Вследствие на това не било възможно, например по времето на Кирил и Методий (IX век) България и Македония да са населени с един народ и да са имали един (български) език. Исторически факт е, че българският княз Борис завладял Македония през 864 година, цяла година след като солунските братя с техните ученици са заминали за Моравия (863), а преди това самият Методий бил византийски военен началник на Брегалнишката област, точно на границата с България, и защитавал Византия от българските атаки. Никакво етногенетично, нито културно, нито от гледна точка на езика или цивилизационно единство не е имало между България и Македония по онова време (ни физическа връзка, нито като влияние). Пише се, че самият Борис подготвил тайно мисията на братята и че езикът на солунските славяни бил български. Миналата година обаче и в София се появиха гласове, които публично проговориха, че Светите Кирил и Методий въобще не били българи, нито някога са стъпили на територията на България, а че са били византийски дипломати и мисионери и че нито са създателите на днешната кирилска азбука, нито пък са направили това въз основа на фонетиката на българския език.
Аргументирано е доказано, че делото на солунските братя в основата си е имало нагласен антибългарски характер. Тяхната мисия в Моравия има най-вече политическо-дипломатически и стратегическо-военен византийски, а по-късно получава образователно-славянски и религиозно-културен характер. Тази мисия е в резултат на византийско-моравския военен съюз, който бил насочен точно срещу сключения тогава френско-български военен съюз, който застрашавал държавната сигурност и на Византия, и на Моравия. Също така Кирил и Методий тръгват в Моравската мисия с писмото, което е създадено въз основа на езика на славяните от Солунско, в Македония, те не са стъпили на българска земя. В България, основно от втората половина на ХIХ век започва да се създава представа за Македония като за „българска земя”. Така и езикът в Солунско се смята като български и оттам така се маркира и делото на Солунските братя. Също така се пише, че Климент Охридски произлизал от „българските славяни”. Но в никакъв случай не можел да произлиза от славяните (антите) в България, тъй като те по онова време били в други (при това вражески) държавни граници, нито пък е развивал дейност в самата България (като се изключи неговото кратко и все още неясно пребиваване след идването му от Моравия в българската столица, до заминаването му в Македония). При това Климент е вероятно хиротонисан за епископ от Римската църква, а от моравския архиепископ Методий бил поставен в епархията в Македония (Илирик), която по онова време беше в държавните граници на България, но в по-голямата част е смятан за диоцез (провинция) на Рим. Следствие на това, не беше и канонично, не можеше да бъде назначен за епископ в Кутмичевица от българския патриарх, който по онова време всъщност беше грък, а църквата и държавата употребяваше гръцкия език с гръцко писмо и се намираше в диоцез на Константинопол. Затова и Охридския книжовен център в България. независимо от резултатите на някои по-нови проучвания, се развива основно след въвеждането на кирилицата като държавно писмо – след събора на княз Симеон през 893 година. В тази връзка трябва да се разглежда и полемичният текст на Черноризец Храбър от онова време, и затова не е чудно, че Климент си оттегля при себе си брата Наум и комуникира само с българския княз (на държавно ниво), а не и с българския патриарх (както трябвало и да се очаква).
Цялата теза за българския характер на народа и езика в Македония от средновековието е изградена въз основа на българския символ, които се намира в някои от писаните текстове. Самият Климент, както пишеше в началото на века самият виден руски славист П.А. Лавров в най-старите запазени преписи не се именува като „епископ български”, а „епископ славянски”; владението на стратега Методий в Брегалнишко в IX век не се е казвало „Българско княжество”, а „Славянско княжество”. Също така е показателно и това, че албанците и до ден-днешен за македонците казват „Шкаи” (славяни), макар, че в момента с по-специфична характеристика. Българският произход при биографите на Свети Климент е резултат на по-късното историческо развитие, когато българското държавно име се пренася в Македония, а и официално се употребява във византийската тема „България”, в която влиза и сегашна Македония, докато самата България е именувана като Паристрион (Подунавие), заради което дълго време в писаните източници българското име отсъства за самите българи. Затова и в титлата на Охридската архиепископия е запазен и българският държавен знак, въпреки че тя съществуваше независимо от Търновската патриаршия, както и от (по-късната) сръбска Печка патриаршия.
Заради това трябва ли от средновековните имена да се извличат съвременни заключения за етнокултурния образ на народите? Трябва ли днес да се поставят въпроси от типа – кои са французите, англичаните, холандците, украинците, белорусите, словаците, словенците и т.н.? При отговорите биха се получили доста куриозни констатации, но те въобще не пречат на тези народи, нито на техните Санктпетербургски съседи. Всъщност кои са днешните руснаци? Каква е тяхната етногенеза, откъде е тяхното име, което се появява много късно в историята и какъв е етнокултурният амалгам на съвременната руска нация? Поставя ли някой днес въобще въпроса за етноса на руснаците? Всеки народ се е развивал в собствените си исторически събития, независимо от временната близост или връзки със съседите. Съвременната етноисторическа и етнокултурна Македония има по-дълбоки корени.
8 ноември 2011
