Автор: Михаела Илиева
Ако първите 7 години са времето, в което малкият българин се изгражда като личност, а през следващите 7 – опознава света и гради мироглед, то кой носи огромната отговорност за възпитанието му и за ролята му в обществото? Родителите, учителите, медиите или улицата?
Или може би възпитанието днес в България се дължи на съвкупното нищонеправене?
Причината за този размисъл е масовото опростяване и деморализация на младите българи, поводът – снимка на невръстни деца с гордо вдигнати средни пръсти пред „Върви, народе възродени…“. Нечиите обичани малки, сладки дечица явно не са се упътили към светли бъднини.
Защо? Не знаем! Накъде са тръгнали? Отново не знаем! Но едно е ясно със сигурност – те не са деца на Майка България! Не са част от българския народ – такъв, какъвто трябва да бъде – горд, достоен, обединен! Те са клетка на едно загубено общество, без ценности и идеали. Те са семето на обезличаването и обезсмислянето на думата „българин“.
Твърди се, че по-искрен в реакциите си от детето няма. Значи ли това, че тези две човечета чистосърдечно оскверняват едни свети и значими за България думи? Да разбираме ли, че качествено са откъснати от род и родина? Че „всичко българско и родно“ значение за тях няма?
Веднъж вече се възмутихме от гаврата с портретите на видни български личности. Тогава „новаторите“ в родолюбието си бяха цигани – грамотни или не, но ходещи на училище, мюсюлмани или християни, но българи. Сега не можем да обвиним липсата на политика за включването на малцинствата. Но по традиция – трябва да има виновник. Някой, който да бъде сочен с пръст, някой да бъде набеден.
С тъга можем да признаем, че истинският сътворител на родния антибългаризъм сме самите ние, българите. Целеустремени да бъдем част от изкуственосъздадени международни общности, да бъдем глобални, да бъдем „в крак с времето“, доброволно спомогнахме да бъде заклеймен като вреден патриотизма.
Тези, които биха казали „аз не съм част от тези българи-предатели“, трябва да се замислят как допринасят за опазване на българското. Да кажеш аз съм патриот, аз съм националист не е достатъчно. Лесно е да си част от друго малцинство – това на националноотговорните, на помнещите историята, героите, евентуално имащи българския трибагреник, евентуално знаещи думите на българския химн. Да, важно е да казваш „България над всичко“, но това не е всичко, което можеш да направиш, патриоте!
И така, докато национализмът се приема от масата като различност, докато патриотизмът е прашасал идеал, а националната отговорност – хоби, то бъдещето на България плюе по миналото.
