Източник: „Дойче веле”
Това, което на Запад е негодно, в България продължава да живее, макар и „на системи“. Остаряването на всичко и навсякъде в страната се превръща от естествен процес в тежък национален проблем, пише Георги Папакочев.
Автобусът, причинил гибелта на осемте българи на т.нар. „автомагистрала Тракия”, е над 20-годишен. Сиреч внесен в България някъде около 1989 година, вероятно втора ръка или рециклиран – тогава, както и сега, пари за нови возила нямаше. Дали преклонната му техническа възраст, на която са го мъчили да транспортира пътници, е причина за тежката катастрофа ще се разбере, но със сигурност овехтяването има пръст в трагедията. Подобни 20-30-годишни транспортни ветерани, пенсионирани от Германия, Франция, Австрия, а те съставляват повече от половината обществен транспорт в България, продължават жалкото си битие по изровените пътища, за да причинят в крайна сметка голямата предсказуема беля.
Седнал дядо на цимента…
Да бяха само те – да махне човек с ръка! Но според статистика на МВР от тази година една трета от целия автомобилен парк на страната е на същата преклонна възраст – 15-20 години. Вярно – москвичи, трабанти, жигулита и лади вече все по-рядко агонизират по шосетата, но на тяхно място вдигат пушилка и дрънчат издухани стари европейски коли, някои от които доживяват трето, дори четвърто техническо прераждане в сиромашката държава, като тази „икономия” най-често се плаща с човешки живот.
Да остарееш на инат!
Кое всъщност в България не е безнадеждно остаряло вече? Големи болнични сгради, училища, трагичните пътища, чиито непоглеждани от десетилетия настилки с дупки могат евентуално да разчитат на временен пълнеж? А може би повечето сгради в големите градове, да не говорим в по-малките и селата? Преди година експерти алармираха, че 70 на сто от покривите в София са стари и опасни за хората със своите ерозирали покрития, изгнили греди, изронени керемиди. Жертви причиниха рухнали овехтяли постройки, откъртени мазилки, а наскоро и стар софийски балкон. Фатално остаряват панелните „човекарници” заедно със своите някога млади обитатели, грохват подлези, мостове, обществена инфраструктура, от картата изчезват престарели села, махали…
Старост-нерадост
Най-пагубно обаче остаряват българите. Ниската раждаемост и поголовната емиграция на младите все повече превръща сиромашката им държавица в тъжно старопиталище на бедни беловласи хора, които са принуждавани постоянно да жертват остатъците от гражданското си и човешко достойнство в беднотията, за да оцеляват някак си, но и това става все по-трудно и безсмислено.
Просто защото отслабналите им сетива отдавна не долавят, че нещо би могло да се промени не толкова за тях, колкото за техните по-млади близки. И започват да мечтаят за малкия „шперплатов самолет”, с който час по-скоро да поемат по гладката небесна магистрала…