Публикуваме коментар по повод трагичния завършек на едно гражданско недоволство, получен в редакцията на ВМРО.бг. Автор е Христо Димитров.
Пламен Горанов си отиде. Сега българите разровиха онези забранени стихове на Валери Петров, останали някога „в чекмеджето” – за самозапалилия се преди половин век в Прага Ян Палах:
…
Ян Палах го няма и така ни се пада!
Сега всеки си има своя вътрешна клада.
За назидание ли умря Пламен? За да ни покаже, че дори ние, които вярваме още в каузи, в организации на хора, в институции на демокрацията, не сме достойни? За да бръкне в съвестите ни със смущаваща саможертва? Или просто защото му е дотегнало? Или пък защото животът го е оставил без изход?
Каквото и да е, една ще бъде огромната ни грешка: да направим този човек икона, мъченик. Той не ни трябва като символ, трябва ни като непосредствена реалност. Това е реалността у нас! Безсилие, несправедливост, безнаказаност. Пламен Горанов не ни трябва като мъченик, той ни трябва като оръжие срещу всичко това. Оръжие, с което утре да запалим не себе си, а прогнилата, гадна върхушка, която се спотайва страхливо в храстите.
Ще имаме ли, обаче, с какво да я сменим!? Защото мнозина ни напуснаха – оставиха България. Отдавна предпочетоха друго. А България е уморена. Дори днешните протести трудно успяват да произведат ново начало, проект.
Това е истинската задача на политиците, на партиите и движенията, на институциите днес – да канализират тази огромна енергия в нещо важно, градивно. Само така политиците ще могат да изтрият част от общия срам, който са заслужили. Само така водачите на нацията могат да покажат дали са наистина водачи или са шепа самовлюбени бърборковци.
Това е задачата на днешния ден – партиите и политиците трябва да докажат ползата от съществуването си. Ще успеем ли? Длъжни сме да опитаме!
Почивай в мир, Пламене!
