Автор: Евгений Дайнов
Източник: „Дневен Труд“
Много страхове в момента бродят из Европа, не на последно място тревогата, че се отваря място за опасно силни националистически и ксенофобски партии.
Доскоро такива партии паразитираха върху сравнително маргиналния проблем с имигрантите и мюсюлманите, но пак постигаха доста добри резултати. Сега вече е друго.
Кризата на еврото неминуемо поставя под въпрос цялата идеология на ЕС, наричана “постоянно задълбочаваща се интеграция” и водеща, в далечното бъдеще, до събирането на националните държави в единна европейска държавна конструкция. След като тази перспектива умира пред очите ни, е логично да очакваме възстановяване на националните идентичности и на националистическите партии.
Така е в Европа. У нас, както често се случва, нещата са побългарени. Точно сега, когато пред националистите в Европа буквално са блеснали сияйни хоризонти, нашите увяхват.
РЗС, например, премина от яростен национализъм и непримирима опозиционност към състоянието на най-кротък съюзник на правителството. Преди това пък напълно изчезнаха партия ЛИДЕР и коалиция “Напред”. В тези случаи обяснението е лесно. Всички тези образувания бяха изкуствено акуширани от определени олигарси и групировки с идеята да завземат дясната ниша в политиката и така да се затвърдят като устойчиви формирования, които да обслужват своите създатели зад фасадата на националната политика. Но дори България не е все пак Русия (макар много да прилича) и такива лабораторни създания не оцеляват.
Съвсем друг е казусът с “Атака”. През 2005 г., докато новосъздадената ДСБ се опитваше да цивилизова раждащия се национализъм, като го вкара в ложето на традиционния консерватизъм, “Атака” направи нещо доста по-ефектно. Волен Сидеров заговори като обикновен псувач от кварталната кръчма и така стана рупор на всички “тенекии” от “Люлин” до Лясковец и от Костенец до Каспичан. Те си го припознаха и шумно гласуваха за него въпреки – а може би и поради – предупрежденията на Иван Костов, че “Атака” е “отровната гъба двойник” на ДСБ.
Получи се така, че след като разлюби дошлия отдалеко свой европейски цар, обществото се опита да се влюби в свинаря Ивайло, за да го направи него цар. Не се получи, защото доста бързо на сцената се появи самият Крали Марко, в образа на Бойко Борисов, и свинарят Ивайло (Волен) остана в кьошетата на политиката.
И тук Сидеров направи голямата си грешка. Примири се, че няма да става цар, и реши да си кротува като малка партия, без която Крали Марко да не може да мине. И си помисли, че това е завинаги. И направи онова, което нашенците често правят – щом си внуши, че е направил монопол (колкото и малък), го превърна в семейна фирма.
Семейните партии, както и етническите, по принцип не могат да очакват голямо бъдеще. Защото въвеждат робските отношения, а повечето хора не биха искали да участват в такива. Ако си например от етническо малцинство и то си има партия, много трудно ще можеш да я напуснеш. Не е все едно вчера да си бил ляв, а днес да решиш да си десен и да си смениш партията. При етническите формации промяната е забранена, тъй като онзи, който тръгне да избира друго, бива отритнат от цялата общност като предател. Заради някакво си гласуване му се съсипва на човека целият живот.
Същото е със семейните партии. Не можеш, ако си Папандреу, да решиш да гласуваш за другата партия. Защото тя е на семейство Караманлис, и ако отидеш при тях, кланът Папандреу ще ти откъсне главата. Така и при “ Атака”. Не можеш да имаш мнение, различно от лидера, ако той ти се пада баща или съпруг. Защото подобно различие се оказва, че не е просто политически спор, а предателство към патриарха.
Като се имат предвид тези неща, не е никак случайно, че образованата публика е склонна да схваща “Атака” (семейна партия) и ДПС (етническа партия) като едно и също.
Какво се случва с българския национализъм, след като“ Атака” и нейните имитатори се изметоха от политическата арена?
Както се видя, условия за национализъм ще има все повече, докато продължава кризата в Европа. В България отново най-вероятно ще стане друго. Крайният, квартален национализъм е вече изчерпан с Волен. Друг вид популистки национализъм едва ли е възможен, докато народът привижда в Бойко Борисов не друг, а Крали Марко. А докато българите вярват повече на Европейската комисия, отколкото на собственото си правителство, едва ли има реални възможности за появата на мощен национализъм, виреещ върху омразата към “брюкселската бюрокрация”.
Намираме се в уникална ситуация. Сега вече улегналите, сериозни политически партии могат (ако се запретнат) да поделят помежду си националистическия глас. Да го вкарат в политически процедури и така да го цивилизоват.
ВМРО, ДСБ и ГЕРБ имат исторически прозорец да направят така, че да издърпат отсега черджето на всеки кандидат за нов Волен или за ново Яне. И да обезвредят цъкащата бомба, която другаде в Европа може и да гръмне.
Последно, но не по важност. Митичните фигури, чрез които българинът осмисляше своя популизъм, вече са изчерпани. Имахме вече и цар отдалеко, и свой си свинар Ивайло, и дори Крали Марко. Други подобни митични герои нямаме и затова имаме възможността да вкараме национализма в процедурите на демокрацията и партийния дебат.
И така излиза, че поне един от днешните европейски страхове не ни засяга чак толкова, колкото може би изглежда.
23 ноември 2011