Текст от блога на зам.-председателя на ВМРО Костадин Костадинов
На 1 януари 2011 г. Естония влезе в еврозоната и стана седемнадесетата държава от Европейския съюз, приела еврото за своя валута. Това отприщи у нас серия от коментари на тема „еврото и неговото приложение по света и у нас“. Това, което ми направи впечатление, беше, че видите ли в Европа имало страни, които можели да бъдат част от еврозоната и не искали, и такива, които не можели, пък давали мило и драго да бъдат. Към втората категория е причислена и нашата Родина. Малко не ми стана ясно обаче от кога България дава мило и драго да изхвърли лева на бунището, както и кой го е решил? Разбира се това не е прецедент у нас, защото по принцип българските граждани не се питат за каквото и да е било, но все пак?
Най-тъпото е, че преди 3 години, когато управляваше тройната коалиция, имаше дори своеобразен мини-референдум за това какво да има на (забележете!) българската евро-монета, а никой не ни пита дали искаме въобще еврото. Това изначално противоречие обаче не се забеляза и остана в сянката на титаничния сблъсък между казанлъшката роза, Царевец и Мадарския конник. Впрочем Мадарският конник победи, а след това и нашето правителство отбеляза решителна, дори бих казал, историческа победа в друг титаничен двубой – този път между нас и Европейската банка за начина на изписване на българското евро. Победата беше, че ще се изписва като „евро“, а не „еуро“, както искали брюкселските банкери. България не беше залята от тържествуващи митинги, но пък какво ли разбират хората…
Какво обаче кара нашите скудоумни и доморасли полит-икономисти толкова овчедушно да повтарят едни и същи глупости колко било важно да влезем в еврозоната? Еврото ще галопира инфлацията поне през първата година от въвеждането си с поне 10%, а на нашите търговци не им трябва много, за да вдигнат цените. България ще загуби възможността да води своя валутна политика, което ще има много сериозни последици за нашата едва дишаща икономика. И те няма да са положителни. Всичко това е много важно за средностатистическите български граждани, но не и за средностатистическите български политици. Те се вълнуват и мотивират от друго – ще бъде деблокиран валутният резерв. Този резерв, който в момента гарантира стабилността на валутния борд и възлиза на близо 14 млрд. лв. Той, заедно с фискалния резерв, оформя държавната спестовна касичка, в която всички наши политици си умират да бръкнат. Под благовидния предлог да инвестират в бъдещето на страната, разбира се. Тъй като валутния резерв не може да се бута по закон, чието изпълнение се следи и от Международния валутен фонд, единственият начин да му се посегне е като бъде премахната причината за съществуването му, т. е. валутния борд. И въвеждането на еврото е най-елегантният начин това да се случи – хем ще се говори за нашата задълбочаваща се евроинтеграция, хем едни 14 млрд. лв. ще могат да се откраднат с бели ръкавици. Това заключение наглед не се връзва много със заглавието, но всъщност не е така. Защото цената на въвеждането на еврото ще бъде платена от всички нас. И ще плащаме с години.
Затова нека почакаме. Нека поколението на „картончетата“ в българската политика да свърши. Ако не свърши – нека ние ги приключим. И тогава да решаваме за бъдещето на страната си ние, които сме нейното бъдеще. А не тези, които символизират нейното минало.
Снимка: presseurop.eu
12 януари 2011
