Текст от блога на Карлос Контрера, юридически съветник във ВМРО
„Гурутата” на банковия сектор периодично ни убеждават или посвещават в някои банкови „истини” – че размерът по лихвите върху кредитите е нормален, че в банковия сектор криза няма и ред други откровения, които са предмет и повод за обширни интервюта на банкови чиновници. След като министърът на финансите Дянков взриви банковото спокойствие с намерението да им регулира лихвите по кредитите, а президентът Плевнелиев оспори тази възможност, можем да прием, че с лихвите по договорите за банков кредит нищо съществено няма да се случи.
Всичко ще потъне в редакции, поправки и вероятно няколко безсмислени заседания по въпроса. Една по-лесна за решаване задача, но не и по-маловажна наднича зад цялата какафония с лихвите.
Това са банковите такси, които под път и над път най-различни търговски банки събират за плащания към бюджета. Независимо дали говорим за плащане по наказателно постановление към фамозния КАТ, за местни данъци и такси, за държавни такси за издаване на документ или за държавни такси, събирани от съдилищата, пътят ни е един – през съответния банков клон (в повечето случаи в самата сграда на институцията). И така стигаме до парадокса за такса в размер 1 лв. за препис от съдебно решение да заплатим на „услужливата” търговска банка 7 лв. банкова такса за превод. Не звучи логично, нали? Дори по правилата на пазарната икономика, защото това са грешни пари, платени на банката с благословията на държавата.
И ако в областните градове можем да намерим клон на съответна търговска банка, която обслужва институцията, то какво остава за по-малките градове, където тази банка няма клон? Налице е едно странно мълчаливо съглашение между държавата, най-общо казано, и търговските банки. Да го наречем учредяване на един скрит монопол по трансфер на плащания от гражданите и фирмите към бюджета. Или иначе казано, държавата иска от нас да платим, а ние щем, не щем, ще платим ведно с изискваната ни такса от банката. За да не ме разбере погрешно някой, нямам нищо против установената практика, а възразявам срещу изпълнението й. Въпросът е не дали, а на каква цена.
Неизвестно е защо нашата „социална” държава (социална в кавички, защото само по Конституция е такава) не урегулира тези отношения. Държавата иска да й платим, но ни оставя на вълците с аргумента, че това са отношения между плащащия и банката. Добре, дори да е така, след като държавата ни принуждава, нека бъде така добра да регулира процеса или поне да сложи юзди на банковите такси за плащания към бюджета.
Решението е просто и не изисква умопомрачителни усилия и познания от „законотворците”. В момента действа Законът за платежните услуги и платежните системи, според чиито текстове осъществяват своята дейност търговските банки. В чл. 49 на същия закона спокойно може да се добави текст, според който за трансфери от физически и юридически лица към бюджета (към банковите сметки на институциите, иначе казано) се дължи банкова такса в размер не по- голям от … лева. Сумата я оставям на законодателя. Другият вариант е да се делегират правомощия на Министерски съвет с постановление да определя максималния размер на таксата. Той да реши колко да бъде максимума, но три лева максимална такса за превод ми се виждат много по-добре от пет или седем. Особено когато сме в условия на криза. Ако разсъждаваме по икономическата логика, то с тази мярка в гражданите и фирмите биха останали повече пари за други разходи, за потребление да го кажем, което значи повече ДДС и събран акциз например. Макар и доста опростен, примерът илюстрира основния плюс на една подобна мярка.
Между другото това е въпрос, по който националният омбудсман Константин Пенчев е алармирал още преди година (в. „24 часа”, 19.01.2011 г.). Самият той твърди, че е абсурдно и несправедливо за пет лева държавна такса да се плащат 6 лева за комисионна на банката. Самият национален омбудсман има подобно предложение, но в друга посока – да се задължат институциите, когато откриват сметки в търговски банки, да уговорят максимален размер на таксите, дължими за превода.
Една такава концепция не е лишена от логика, но предвид манталитета и безхаберието, което цари, по-добре е да бъде уредена централно в един акт, а не да даваме на договарящия с банката нов повод за корупция.
Сега имаме кредитни институции, които събират едни такси, с които си надуват печалбата, за която не съм въобще убеден, че остава в България, но това пак е друга тема. Какво казва статистиката, за 10 месеца от януари до октомври 2011г. банковата система е събрала 720 млн. лева от такси или по 72 млн. лева на месец (вестник „Стандарт”, 30.11.2011г.).
Едва ли бихме могли да изчислим без конкретни данни от БНБ например какъв е делът на таксите, събрани за преводи към бюджета, но и няколко милиона да са, няма значение. По-добре е парите да останат у бизнеса и гражданите, за да се въртят в икономиката, отколкото да надуват портфейла на търговските банки.
изображение: „Капитал”, Михаил Вълканов
24 февруари 2012
