Публикуваме материал на Димитър Панев, поместен на страницата на „Дарик“, посветен на все по-обсъжданите отношения между България и Македония. Различното в случая е, че представят чисто човешката мъка от изкуствено създаваното напрежение между двете държави. Тук не политиката, а съдбата на хората трябва да ни накара да се замислим какво е да си българин в Македония и какво дължим на своите сънародници, останали извън пределите на родината.
„Аз съм българин, но изживях младините си в затвора в Босна.“
„Това е, защото ние си обичаме и милеем за България.“
„Нашите предци – всичките до един бяха българи. От българи ни преправиха на македонци. Това е невиждан срам.“
„Там ни мачкат, притискат, обаче ние не се даваме.“
„И сега съм притиснат и ме следят. Да ме убият ме следят…“
Това са думи на българи. Но от тези българи, които по една или друга причина днес се намират зад границата на страната, която чувстват като своя. Всички те, заедно със стотиците си сънародници, идващи от различни градове и села в България, се обединиха от датата 13-и януари и се поклониха пред лобното място на българската революционерка Мара Бунева.
Там някъде, на центъра на Скопие, обградени от полицейски кордон, сънародниците ни уважиха паметта на българката, сетне се отдадоха на болките си. А от високото на своите 30 метра статуите на Александър Македонски, цар Самуил, Гоце Делчев, Кирил и Методий и Климент Охридски ги наблюдаваха. Статуите не осъзнаваха, че са достатъчно близо до хората, за да разберат, че сякаш нещо не е на мястото си, и, че същевременно са достатъчно далече, за да не могат да видят границата, която разделя България от Македония.
Тази граница, която е променила из основи живота бай Илия. Един от многото…
„Голяма болка ми е. Аз съм българин от българите в старите предели. Младостта ми мина в затвора в Босна. Политически причини. Не съм искал, виждаш ли Югославия, и ме затвориха. Били сме имали държава. А мен в сърцето си ми е България и никоя друга. Но затворът си е затвор. Никога няма да мога да забравя това. И сега съм притиснат и ме следят. Да ме убият ме следят. Аз обаче съм българин!“
Българин се чувства и живеещият в Македония Тодор Гулевски. Той обаче е решил да напише всичко. За да не му позволят да го забрави.
„Невиждана асимилация на народа. Починаха по старите, които го знаеха, аз сега съм на 79 години. Имам обаче писания, които искам да издам в България. В тях посочвам как истините са преиначавани. Например, сега тази статуя на Александър Македонски, която се издига на площада. Когато Македонски беше тука, ние се простирахме зад Карпатите. Днес обаче от българи ни преправят на антични македонци. Това е невиждан срам, невиждано унижение. Нашите предци всички бяха българи. Аз имам всичко написано – как ни направиха македонци, как ни отделиха от българите с презимето. Например, аз бях Тодор Гулев, написаха ме Гулевски. Чудо, казвам Ви, чудо невиждано.“
Той е дошъл да почете Мара Бунева, защото за него тя не е просто герой. Той е Димитър Димитров, както сам се описва – българин от Сърбия. Днес живее в Босилеград и ще продължи да го прави докато има сили да защитава българското. Независимо къде се намира.
„Защото все пак ние, независимо, че живеем в Сърбия, ние си обичаме и си милеем за България. В Сърбия ни мачкат, притискат, но ние не се даваме. Ще се боря, докато има поколения от моето семейство. На мен лично обаче ми е мъчно, че България започна да се държи твърдо с Македония. Трябва да се държи твърдо към фундамента на омразата, а тя е тръгнала от сръбския шовинизъм. Сръбският шовинизъм е ракът на Балканите. А най-мъчно ще ми е, когато албанците ще откъснат изконно българска земя от Куманово до Охрид и ще си я присвоят. Дясната страна от Вардар гарантирам, че ще бъде рано или късно дадена на косоварите. От това наше мълчание, от тия наши политически проститутки, които безрезервно и безусловно поддържат Сърбия, а там ни мачкат като… Ние сме една кръвчица, бе, хора!“
