Валентин Вълков, организатор на ВМРО за областите Видин, Враца и Монтана
Отмина най-тъжната дата в българската история – 27 ноември. Дата, на която се навършиха 92 години от подписването на несправедливия Ньойски диктат над България, определен от подписалия го министър-председател Александър Стамболийски не като договор между победители и победени в Първата световна война, а като ”смъртник”.
Дата, на която трябва да се припомня за несправедливо заграбените от Сърбия Западни покрайнини – от Кулско, Царибродско, Босилеградско, Трънско и цялата Струмишка околия. За границата, определена от „великите” победителки Франция и Англия така, че да преминава през дворовете, през къщите и гробищата на българските села. Територии, дадени на Кралството на сърби, хървати и словенци, по-късно Югославия – държава, несъществуваща днес след 10 години войни и касапница между народите й.
С решенията на „смъртника“ от Ньой, потвърдил заграбеното и по Букурещкия договор след междусъюзническата война от 1913 г., Македония е разделена между Сърбия и Гърция. Днес обаче, в 21 век, Спаска Митрова, Здравко Здравески, Миро Ризински и хиляди други – непреклонни във волята си да се чувстват и да се изявяват като българи в Р Македония –представляват най-драстичното доказателство за безхаберието на българската външна политика към съдбата на българите в Македония. Съдба на преследваните, затваряните, битите и умъртвяваните, не без помощта на сръбските служби. Това в Р Македония е ежедневие. А в Западните покрайнини – където българското население има статут на национално малцинство в Сърбия – ограниченията, безработицата, липсващите инвестиции, промяната на именната система като залог за просперитет и погазването на националните права на нашите сънародници пак остават невидими и нечути за официалната ни външна политика.
Ето защо разказът на една 88-годишна българка от с. Габаре, община Бяла Слатина, хвърля нова светлина върху непознати моменти от забравената, и за съжаление неизучавана в училище, българска история.
Цветанка Тоткова е завършила българското училище за милосърдни сестри „Царица Йоана” в Скопие през 1942 -1944 г. Нейната история е свързана и с нещо много важно – със самочувствието на българина, което е толкова дефицитно днес. Когато тя отива отново в Скопие през 1996 г. и посещава своето училище, на въпроса на местния гид „Как виждаш сега нещата тук?” баба Цветанка отговаря – „Тука всичко си е българско”…
Думи, които „дипломатите” и управляващите, както в миналото, така и днес, никога няма да посмеят да изрекат! Напротив – те подкрепят изцяло европейското бъдеще на Турция, Гърция, Сърбия и фалшификата БЮРМ – Бивша югославска република Македония. Някои от тях може би не знаят, че не съществуват вече нито Кралството на сърби, хървати, словенци, нито Югославия, и твърдо и упорито си мълчат за Западните покрайнини, без да поставят въпроса за присъединяването им към България.
Коя е Цветанка Тоткова? Може би съдбата й е свързана с Македония по странен начин, защото нейният баща – дядо Йордан – се сражава при Дойран под командването на ген. Вазов, а 25 г. по-късно – след освобождението на Македония от сръбска окупация през 1941 г. от българската армия, неговата дъщеря отива да завърши образованието си в Скопие. Защо? Защото, както казва и днес баба Цецка, там всичко е българско.
Съдбата на тази истинска българка е сложна, както и съдбата на всички преживели Втората световна война. Но нея и днес продължава да тревожи въпросът какво е станало с останалите 65 момичета, които не са могли да се придвижат до България в смутните дни от 5 до 9 септември 1944 г. И защо българските власти не са се погрижили и за тях, както за 15 милосърдни сестри, сред които е и тя.
След приютяването в болницата в Кюстендил, момичетата са преместени на 09.09.1944 г. в Стара Загора, а после в Пловдив, където са им осигурени всички удобства, за да довършат обучението си и да получат дипломите си за милосърдни сестри. И ето, пак нахлува споменът за мечтите на 80 момичета, обучавали се в Скопие – мечтата им да получат дипломите си на Охридското езеро, в училището на св. Климент Охридски. Но съдбата ги разделя – и само 15 от тях получават дипломите си в … Пловдив. Баба Цецка преглъща сълзите и пак се пита какво ли се е случило с нейните съученички, разлиствайки пожълтелите от времето снимки в старите албуми.
Животът на старата днес жена е низ от случайности, които се оказват закономерност, породена от любовта й към хората и живота.
След дипломирането си в Пловдив Цветанка Тоткова работи в трета хирургия в София, където през 1944-1945г. се извършват операциите и лечението на най тежко пострадалите войници от фронта след включването на България на страната на антихитлеристката коалиция. След това е назначена в Държавни детски ясли, посвещавайки се на най-малките. По-късно е изпратена като милосърдна сестра на работа в единствения санаториум за лечение на костно-ставна туберколоза във Варна, където болните са в гипсови корита и в безпомощно състояние. Там тя е наградена с два медала, защото не е допуснала нито един случай на декубитални рани от залежаване. И днес с гордост споделя, че това се дължи на обучението и подготовката й в българското училище в Скопие.
След Варна се връща в с. Габаре, община Бяла Слатина, омъжва се и ражда своя син. И отново съдбата се намесва – съпругът й отива във Враца на зъболекар, а докторът споделя колко му е тежко сам и без сестра. Така Цветанка Тоткова постъпва във врачанската стоматология, където се и пенсионира като старша сестра.
Спомените за най-красивото училище в България обаче – училището за милосърдни сестри „Царица Йоана” в Скопие – и времето, прекарано в него, редът, дисциплината и знанията, получени там, баба Цецка не забравя и до днес. Защото това е нейната съдба, и защото за Скопие и за училището, което вижда отново през 1996 г., тя винаги ще казва, че „ТУК ВСИЧКО Е БЪЛГАРСКО”!
28 ноември 2011
