България може да реши казуса с отнетите имоти на тракийските бежанци, като го изнесе на международен терен
Автор: Светослав Терзиев
Текст от рубриката „Турция разбулена”
„Цинично е да се иска тракийските българи да търсят решение на въпроса с имотите си от турските съдилища“, възмути се в началото на миналата седмица пред Европарламента българският евродепутат Евгени Кирилов. В края на седмицата пък наследниците на Агушевия род обявиха, че са завели дело срещу България в Страсбург да им върне 50 000 декара гори край Смолян, които дедите им са владели по времето на Османската империя. Те не сметнаха за цинично да прокарат иска си през всички инстанции на българската съдебна система и след отказа й – да поискат правосъдие от Европа срещу държавата.
Официална Анкара кани жертвите на гоненията и изтребленията да търсят закъсняла справедливост в нейните съдилища. Българският премиер Бойко Борисов даде да се разбере на 4 октомври в присъствието на турския премиер Реджеп Ердоган, че няма нищо против играта на котка и мишка. Все пак в рисуваното филмче „Том и Джери“ мишката обикновено побеждава.
85 години след подписването на Ангорския (Анкарския) договор, който покри в мъгла геноцида над българите в Одринска Тракия, дипломацията на три Българии – царска, социалистическа и демократична – полага вяли усилия да поддържа живи претенциите за обезщетяване на тракийските българи. Единственото, което е направила досега, е да изчисли приблизително, че става дума за отнети имоти на днешна стойност 10-20 млрд. евро. В резултат на което пък получава намек от турската дипломация, че Анкара може да претендира за имоти и гори от бившата Османска империя на стойност 100-200 млрд. евро. И двете сметки се основават на Ангорския договор.
Неговият съавтор от българска страна Симеон Радев е блестящ публицист и историограф, но чрез сключването му се представя като посредствен дипломат въпреки богатата си практика. Неслучайно подписването му през 1925 г. и особено ратификацията му през 1926 г. е повод за масови протести пред Народното събрание на тракийски бежанци, които са недоволни преди всичко от протокола към него. Самият договор се свежда до установяването на дипломатически отношения между двете държави след разпадането на Османската империя. Той е в сила от 1928 г., когато са разменени ратификационните документи.
Договорът и неделимият от него протокол са подписани в два екземпляра на френски език, международния език на дипломацията. Завършилият френския лицей в Истанбул Симеон Радев е разбирал добре значението му. Ратификациите са извършени в парламентите на двете държави въз основа на преводите – съответно на български и турски език. Протоколът е отворен за допълнителни преговори, защото оставя за уточняване чл. „Г“ за собствеността на българските и турските „емигранти“ отпреди Балканската война през 1912 г. Колкото до загубилите имотите си в периода от 1912 до 1925 г., се прилага реципрочна клауза за тяхното одържавяване на територията, където се намират, т.е. турската държава взема българските имоти, а българската – турските. Така погледнат, Ангорският договор лишава от имуществени права точно прокудените с огън и кръв българи. Но по тайните сметки на Анкара той запазва правата на изселилите се от освободена България аги и бейове. Затова е бил посрещнат с протести и влизането му в сила е било забавено с три години.
От този момент започват усилията на българската дипломация да поправи грешките си, като използва преговорите по клаузата, останала отворена. Същността им се свежда до следното: България се стреми да докаже, че този договор одържавява имотите на „изселниците“, които доброволно са ги напуснали след Балканската война, а не на „бежанците“, които са прогонени насилствено. В ратифицирания от българското Народно събрание текст е употребена думата „изселници“. Само че в меродавния френски текст думата е „емигранти“, която е прекалено обща и може да включва както „изселници“, така и „бежанци“.
При международен арбитраж България може да докаже, че тракийските българи не са изселници, а бежанци, защото вече са признати за такива от Обществото на народите (предшественика на ООН), което е гарант на бежанския заем от 1926 г. Турция няма такъв международен сертификат за своите изселници. Но заедно с това България би трябвало да докаже, че думата „емигранти“ не се отнася до бежанците. За тази цел е необходим вътрешен турски акт, който да показва, че и тя ги поставя в друга категория – например, да признае геноцида над тракийските българи. Но колкото е признала арменския геноцид, толкова ще признае и българския. Задънената улица е налице. Какво да се прави?
Ердоган скришом се усмихва: заповядайте да ви уредим въпроса, но не се блъскайте – един по един пред нашите съдилища. Борисов му приглася: да, да, събирайте документи. И двамата знаят, че наследниците на оцелелите бежанци, които са се спасявали, докато са ги разстрелвали и палили къщите им, няма как да имат добре подредена документация за собственост. Министърът за българите в чужбина Божидар Димитров събуди миналата седмица слаба надежда: държавата пази изобилие от османски архиви. Те са пристигнали у нас с четири вагона през 1926 г., когато гробокопачът на Османската империя Кемал Ататюрк ги продал за стара хартия, за да скъса с миналото.
В това изобилие могат да се намерят и перфектни документи, които биха могли да са валидни и пред днешни съдилища. Вече са издирени актове за собственост поне на 1300 българи от Одринско. Документи пазят и някои наследници на бежанците. Освен това дори в неблагоприятно тълкуване на Ангорския договор има българи със запазени права като родените извън Одринска Тракия, като напусналите преди 1912 г. и след 1925 г., като цариградските и малоазийските българи, които също са били принудени да изоставят имотите си. Те могат да заявят правата си пред турски съдилища, без да чакат дипломатически преговори.
Юристи предупреждават, че това би било много сложно и скъпо, защото трябва да се издирят всички наследници, да се докаже точната дата на напускането на земите, да се наемат високоплатени турски адвокати. Така е, ако наследниците започнат да си блъскат главите като наивници в стените на турските съдилища. Дори и с безупречни документи те не могат да разчитат на справедливост, защото Турция не би създала юридически прецедент.
Защо да се водят обречени дела?
Точно заради това – за да се види, че са обречени. След като бъдат загубени на всички инстанции в турските съдилища – и по възможност най-бързо – ще могат да бъдат отнесени пред Европейския съд за правата на човека в Страсбург. Там има богата практика с присъди над Турция на кипърски гърци за отнети им през 1974 г. имоти в Северен Кипър. За целта обаче трябва да се докаже, че и за имотите на тракийските бежанци има продължаващо действие на правото в самата Турция, защото съдът в Страсбург не разглежда искове за нарушени права отпреди влизането в сила на Конвенцията за правата на човека. За Турция като начална година се брои 1990 г., откакто тя признава индивидуалните жалби срещу държавата пред европейския съд, а за България – 1992 г., когато ратифицира конвенцията. Поканата на Ердоган да бъдат представени искове пред турски съдилища е официално заявление на Анкара, че признава продължаващото действие на претенциите на поне част от тракийските „изселници“. Така че пътят към Страсбург може да се окаже разчистен от самия премиер на Турция. Освен това жалбата на Агушевците срещу България също може да играе ролята на юридически прецедент в Европейския съд за правата на човека. Тревожното е, че тя може да отприщи и турски претенции за Родопите и Делиормана.
България обаче не бива да бездейства и още по-малко – да замазва чуждата историческа вина от криворазбрана дипломация. Както в казуса с българските медици в Либия двустранната дипломация не помагаше на България и решението дойде след изнасянето му на международен терен, така и в казуса с имотите на тракийските бежанци трябва да се излезе от омагьосания кръг. България не бива да пречи на Турция сама да покаже цинизма си пред Европа и не трябва да й служи като параван за тихото й промъкване в ЕС.
Източник: „Сега”
