Историята е полезна наука, която трябва да остане в учебните програми, включително и за 11 и 12 клас. Ние изследваме натрупан вековен исторически опит, така че сме една брънка от човешкото развитие.
Това посочва акад. Георги Марков, председател на Института по история към БАН, пред агенция „Бгнес“.
Смятам, че не е правилно някои технократи в епохата на глобализация да зачеркват историята и да твърдят, че е неточна, дори излишна наука.
Води се една борба срещу традицията и срещу историческата памет. Това е опасно за нашата национална самоличност.
Вярно е, че има неточни историци, но историята си е и наука, и точна. Затова аз държа тя да продължи да бъде изучавана в 11 и 12 клас, разбира се като се напишат нови учебници. Тези, които са в момента в училище, ги наричат „професорските“, заради високия стил, на който са написани. Учебниците трябва да бъдат увлекателни, дори забавни.
Историческото знание за жалост доста позападна. По повод 100-годишнината на Балканските войни сега обикалям много училища и оставам с впечатлението, че децата ровят предимно в интернет, някои рядко отварят учебниците, търсят информация само от Уикипедия, а там има много неточни неща. Затова призовавам, не само учениците, а и политиците да четат повече учебниците. Познанието и при политиците ни е доста оскъдно и понякога се получават гафове, че ген. Скобелев е освободил София. Така че политиците също трябва да залегнат да учат история, а не само да се напъват да влязат в нея, каквато е тяхната върховна мечта. Не само е важно да правиш историята, но и как ще останеш в нея. Защото и Атила, и Чингиз хан, и Хитлер, и Сталин трайно са останали в световната история. Другото, което правят нашите политици, е да бързат да си дадат оценка на собственото управление. Още не изтекъл мандатът и те заявяват: „нашето управление допринесе за напредъка на страната, построихме магистрали“ и т.н. Това те би трябвало да оставят на оценките на бъдещите историци, и то след като мине едно поколение време – най-малко 25 години. Ето, историците едва сега се захванахме за том 10-и на многотомната История на България, в който става дума за 45-годишната епоха на социализма. Това е периодът до 1989 г., когато, както се казва, избухна демокрацията. Така че пише се за времето на държавния социализъм, но за историята на прехода все още е трудно да се дават исторически оценки.
Разбира се, преходът нанесе сериозни морални щети на българина. Преди имаше една ценностна система, тя беше свързана с определена идеология, но имаше възпитание. Сега понеже много се говори за образованието – но образованието включва в себе си не само познанието, то включва и възпитанието. Всъщност за обучението на младото поколение могат да се кажат добри неща, защото младите вече са отворени към света. Но възпитанието куца. Имам наблюдения, но дори и в автобуса, ако погледнем учениците как са се разположили, а възрастните хора стоят прави до тях. Това е елементарно, ние, хората от моето поколение, не сме си помисляли – да седнеш в автобуса, а възрастният да стои прав. Те смятат, че имат право на това и не са длъжни да отстъпват място на възрастните.
Времето, в което живеем, е време на противопоставянето, започна да се шири омразата. Но за да се излезе от тази ситуация не трябва да има резки движения. Аз съм привърженик на еволюцията, а не на революцията. Революцията понякога изисква много жертви, които не си заслужават. Примерно, при Октомврийската болшевишка революция толкова милиони загиват и в крайна сметка създанието на тази революция – Съветският съюз, се разпадна. Ние също трябва да се поучим поне от новата ни история – от след Освобождението насам. Случват се обществени сътресения, бива унищожен елитът на нацията, особено в края на Втората световна война. Трябва преди всичко да има политика на разума, а не политика на страстите и на чувствата. За съжаление при нас разумът изостава, дори понякога стига до умопомрачение. Човек като слуша политиците, се чуди те дали са с акъла си. Изпадат, хайде да не кажа в клинични състояния, но в състояния, които са недопустими от трибуната на Народното събрание. Това трябва да престане. Ако говорим за езика на омразата, тази омраза тръгва от пленарната зала на Народното събрание. От там трябва да се даде пример за помирение и за съгласие. И на културен език. Защото езикът ни се опростачи. Това е парадоксът – във всяко следващо Народно събрание се опростачва все повече езикът. Във Великото народно събрание, където имаше много интелектуалци, журналисти, юристи, културата на езика беше на ниво, а след това – от зле на по-зле. Нахлуват едни хора, сякаш са хванати от улицата. Те така си и говорят. Трябват им, както казва народът – първите 7 години.
Моралът отстъпва на заден план, защото паднаха задръжките. Това за съжаление е характерно не само у нас, а и в Западна Европа. Вижте Берлускони в Италия, Оланд във Франция. Предишните поколения политици в Западна Европа ще се обърнат в гроба, ако видят какво става. Много се промениха хората на върховете на политиката. И у нас – паднаха задръжките. Новото поколение се възпитава сякаш всичко му е позволено. Вече има една върховна ценност – Златният телец, само за пари се говори. Разбира се парите са средство за съществуване, но те не могат да се превърнат в идеал. Не всичко е пари.
