Поетът, публицист и председател на Културно-информационен център – Босилеград Иван Николов пред Петър Марчев за „Гласът на България”
Поетът Иван Николов е роден през 1959 г. в село Ресен, Босилеградско, на стотина крачки от Ньойската граница. Той е сред създателите на българското национално движение в Западните покрайнини през 90-те години на миналия век. Занимава се с публицистика, поезия и журналистика.
Има публикувани четири стихосбирки, книга „Българите в Югославия – последните версайски заточеници”, няколкостотин статии за драмата на българите в Западните покрайнини и доста недовършени неща. В момента оглавява Българския културно-информационен център „Босилеград“ и редактира списанието „Бюлетин“.
Какво е поезията – дар Божи или проклятие, г-н Николов?
Може би дар да пресъздаваш проклятието на живота, да се замислиш над него, да го разобличиш, да го направиш по-приемлив и благороден. В този смисъл Поезията е страдание, една дълбоко изживяна болка, от която не можеш да се освободиш ако не я преточиш в стих и не я споделиш с другите.
По логиката на предходния въпрос, какво е да си българин в Сърбия?
Това е индивидуално усещане и вероятно всеки си го усеща по своему. От моя гледна точка, да си българин в Сърбия значи да изтърпиш върху себе си всичката омраза и презрение към българите, съзнателно култивирана през последните два века в сръбската наука и в масовата култура. Да понесеш натрупаната омраза и отмъстителност от пораженията, нанесени от българската армия през войните. Да се сблъскаш с пресиленото и често пъти с нищо непредизвикано високомерие към българите. Да понесеш всички известни в света методи за национална и културна асимилация (сърбизация) и да живееш в икономически най-изостаналите райони на Сърбия. Да гледаш как съзнателно се разрушават културно-историческите паметници, църкви и надгробни паметници от времето на българската национална история. Да гледаш как децата ти ги възпитават на сръбски език като сърби и как бабите и дядовците не разбират какво им говорят децата и внуците. С една дума, безпомощно да гледаш как се топи твоят народ под натиска на великосръбската асимилационна политика и да не можеш нищо да направиш. И да гледаш как твоите поробители и еничари на българщината топло ги посрещат в София като братя, славяни и пр. и си правят бизнес-сделки през твоя гръб, развиват добросъседски отношения и се възхищават на сръбската чалга.
За големи части от българската нация Освободителната руско-турска война само смени поробителите – Северна Добруджа остана под румънско, а Поморавието – под сръбско владичество. След 137 години асимилационен натиск, има ли хора в Поморавието с българско самосъзнание?
Вече ви казах какво е да си българин в Сърбия. Как да очаквате, че след 137 години системна асимилационна политика в Поморавието, при това провеждана при пълно мълчание от българска страна, днес там може да има хора с българско самосъзнание? Да, възможно е да има българско самосъзнание като някакво дълбоко потиснато лично усещане, като семеен спомен, като запазен стар документ, с който те днес се опитват да се докопат до българско гражданство, за да избягат от „небесна Сърбия“ в свободния свят, но не и като свободно, публично изразено национално самоопределение на свободни хора. Иначе, останките на българския език, на българския фолклор, на българската етнография, на българските паметници не оставят никакво съмнение за националния произход на тези хора у всеки непредубеден наблюдател.
Кои са основните проблеми за българското малцинство в Сърбия и как могат да бъдат решени те?
Нашият основен проблем (от който произлизат всички останали) е, че от една страна сме подложени на агресивна асимилационна (сърбизаторска) политика, а от друга, на унищожителното бездействие на нихилистичните български управници. Те имаха всички аргументи да поискат решаването на нашия проблем при разпадането на Югославия като част от югославската криза, но явно не бяха дораснали за това. Не са дораснали и днес. Те се плъзгат по повърхността да говорят зазубрени клишета за спазването на човешките права, сякаш говорят за правата на някое племе в Африка, а не за пожертван български народ и части от българска държавна територия, които в Париж са хвърлени в устата на сръбският шовинизъм, за да се спаси държавата България. Кризата на днешната българска държавност е породена от неспособността ни да създадем собствена национална доктрина и национална стратегия и да се мобилизираме около тях. Българските политици по времето на т. нар. преход направиха множество грешки, които историята няма да им прости, но това със Западните покрайнини си беше чисто национално предателство. Вместо да поставят въпроса за правоприемствеността на Западните покрайнини след разпадането на Югославия пред международните фактори, които се занимаваха с решаването на юго-кризата, те се избиваха да нарушават юго-ембаргото, за да забогатеят и изпадаха в транс на концертите на сръбските чалгаджийки.
Западните покрайнини винаги са били един изкуствен придатък към бившата югославска държава и в продължение на един век не можаха да се интегрират към сръбския хинтерланд, просто защото в чисто географско отношение, всички наши пазари, училища, железници и пътища, в миналото и днес, водят към България. След поредното разпадане на Югославия, ние изпаднахме в още по-трудно положение, защото в икономическо отношение Сърбия се интересува само от източване на нашите природни ресурси. Ние сме далеч от сръбските пазари и пътища и не сме печеливши за сръбската икономика и те затова не инвестират у нас. По силата на пазарните закони, те нямат друг интерес от нас освен да използват нашите природни ресурси. Така лъсва първоначалната военно-стратегическа цел предявена още при подписването на Ньойския договор 1919г. – обезлюдяване и обезбългаряване на този район с цел трайно завладяване и укрепване на сръбско-българската граница.
От друга страна, след обособяването на Косово и Македония като независими държави, Западните покрайнини не могат да разчитат и на техните пазари. От България ни дели непроходима за икономическо сътрудничество и стокообмен граница. Стегнати в този железен обръч, ние с всеки изминат ден се стопяваме пред очите на българските управници и то само на 50-100 км. от София. Те всъщност не знаят какво да правят с нас. Наслушахме се на общи приказки, че видите ли, когато Сърбия започне преговорите за членство в ЕС, ще трябва да отвори 23 и 24 преговорна глава и ще трябва да изпълни европейските критерии за спазване на човешките и малцинствени права и тогава всичко ще цъфне у нас! Българските политици, милите, безусловно и безрезервно подкрепят Сърбия за членство в ЕС и то без някой да им иска такава подкрепа! А през това време Сърбия се управлява от ястребите на Сръбската радикална партия на Шешел, самият той бе пуснат от затвора в Хага и спокойно води политическа кампания за прекратяване на преговорите с ЕС и остър завой към Русия и членство в евразийския съюз! Някой ще каже, че това е смешно и невъзможно. Но това не бива да се подценява и пренебрегва.
На този фон някак си е дребнаво и безсмислено да припомням за безкрайно продължаващите проблеми с образованието на български език, липсата на български учебници, свободата на словото на български език, религиозните права, паметниците на културата, политическите права и свободи, преследването на хората с ясно изразено българско национално самосъзнание и пр.
Можете ли да направите една обективна съпоставка между народопсихологията на българите и на сърбите?
По принцип споделям становището, че всички хора се раждат еднакви и равноправни, и на чисто човешки план не съм склон да правя типологии на народите. Народопсихологията се създава и променя с течение на времето под влиянието на живите културни модели, създаващи се от множество фактори: народното творчество, музиката, митовете, традициите, системите за възпитание и образование, интерпретация на историята, политиката, религията, военната доктрина, литературата, театъра, спорта, медиите, кинематографията и пр. Дотолкова можем да говорим и за разлики. С всички условности, тази съпоставка в днешно време може да се сведе до разликата между преекспонирания грандомански колективизъм при сърбите и подчертания индивидуализъм и потиснато национално самочувствие при българите.
Разкажете за Българския културно-информационен център в Босилеград.
Културно-информационният център бе създаден в един политически проблясък в България през 1997 г. с цел провеждане на българска културно-просветна дейност в Западните покрайнини, разбира се, в рамките на сръбското законодателство. Създаването и работата в КИЦ-а приехме като национална кауза, поемайки всички рискове за личната си сигурност по времето на гражданската война в бивша Югославия и до днес. Платихме висока цена, изтърпявайки много лишения, заплахи, съдебни преследвания и наказания от сръбските власти. Независимо от това, през изтеклите години заедно с българските държавни институции, университети, училища, музеи, културни дейци и хора на науката и изкуството, ние успяхме да овладеем асимилационния процес и да постигнем резултати, които не бяха мислими в годините когато започнахме тази родолюбива мисия. За това свидетелстват и многобройните признания които КИЦ-а е получавал от българските държавни институции, университети, академични среди и обикновени хора.
В резултат на тази наша съвместна работа, днес почти всички гимназисти от Босилеград отиват да следват в България, увеличи се интересът за придобиване на българско гражданство, почти целият транспортен парк в Босилеград днес е с български регистрационни номера, отбелязват се почти всички национални празници, значителни дати и юбилеи от българската история, увеличи се интересът за българския туризъм и се завърна интересът към българската култура и спорт в Босилеград. Българското население в Босилеград вече с гордост изявява своята национална самоличност и много живо следи обществения и културен живот в Родината. Жалко, че на фона на тия големи културни промени, българският бизнес ни прескочи и отиде в централна Сърбия…
За съжаление, след 2008 г. се усилиха подмолните действия за овладяване на КИЦ-а, изземване на неговите дейности от страна на местните общински власти, изолиране и маргинализиране на възрожденската дейност на КИЦ-а в обществения живот в Босилеград. Мисля, че в София не осъзнават колко опасно може да бъде това.
Каква стратегия трябва да приеме България, за да реши проблема със Западните покрайнини?
Първо, самата България се нуждае от национална стратегия и доктрина за собственото си развитие. Второ, в рамките на тия основополагащи държавнотворчески документи трябва да се набележат целите по отношение на Македония, Западните покрайнини, българите в чужбина и т.н. Нещо се прави по този въпрос и то основно в научните среди. Но за разлика от всички други съседни държави, България все още няма такива общоприети, очистени от партизанщина и задължителни за всички партии и политици документи. Така, както например Конституцията е задължителна за всички.
За решаването на проблема „Западни покрайнини” не е нужно да се води война. Има достатъчно цивилизовани, дипломатически и международно правни механизми за решаване на териториални и други спорове между държавите, които България не е използвала и очевидно не иска да ги използва. Те са общоизвестни и благодарение на тях Румъния спечели Змийския остров от Украйна, Хърватия и Сърбия се съдят пред Международния съд за Шаренградската ада на Дунава, Словения и Хърватия също си оспорват Пиранския залив и т.н. Има и достатъчно аргументи в наша полза. Има и други начини за решаване на този проблем със или без международно участие. Пак подчертавам, проблемът е в кризата на българската държавност и постоянната липса на подготвени държавници.
Българската държава днес се е превърнала в част от брюкселската администрация. Забравя се, че в този си вид ЕС е само среда за съгласуване на общи позиции по безспорни въпроси, формула за определяне на най-малкото общо кратно, но не и механизъм за отстояване на национални интереси. Националните интереси се отстояват чрез противопоставяне на другите.
Отстрани нещата се виждат по-ясно – можете ли като в огледало да ни покажете един народопсихологически портрет на днешните българи от свободна България? Моите наблюдения са, че сякаш забравихме да обичаме ближния, не ценим свободата си, омързеливихме се, станахме черногледи и мърморковци, които мислят със стомасите и джобовете си…
Прав сте, тази нова народопсихология е убийствена за България. Тя няма нищо общо с онази народопсихология, пред която са падали големи европейски държави. Имаме нужда от ново българско Възраждане. Трябва да се мисли какви са причините за тази нова народопсихология. Тя не е някакво случайно настроение. Тя си има своите социални и културни измерения, породени от кризата на българската държавност. Грешките, направени по времето на прехода, кризата в системата на образованието и възпитанието на подрастващите, кризата в стопанството, в енергетиката, в здравеопазването, демографията, повсеместната корупция, медиите, демокрацията – всичко това създава саможиви хора, които животински ламтят за пари, пиене, ядене и секс. Днешният българин в свободна България все още не осъзнава, че за да се промени България, първо самият той трябва да се промени – да излезе от ролята на послушен комунистически поданик и да се вземе в ръце, влизайки в ролята на свободен и активен български гражданин. Българите имаха прекалено големи, нереални очаквания от ЕС – че той ще им замести СССР. Оказа се, че европейската динамика и европейските правила на играта са прекалено трудни и тежки за текезесарските навици на средностатическия българин. Оттук се появи разочарованието и евроскептицизмът, и то не само в България. Европа е просто един шанс, но не е гаранция за нищо.
След македонизма на Новакович сега най-новото оръжие, с което сръбските шовинисти атакуват България и нашата нация, е шопизмът… бъркам ли някъде?
Така е, тази квази-научна теория за сърбо-шопите като нещо отделно от българската нация, отделен език, отделен фолклор, отделна писменост се тиражира в сръбската наука още от 90-те години. Правеха се и преводи на българските класици на т. нар. „шопски език“, правеха се „шопски“ речници, пишеха се дипломни работи и дисертации, правеха се разни проекти с ученици и студенти за насаждане на чувство за принадлежност към т. нар. „шопска нация“. Българските учени винаги с насмешка са гледали на тези „научни“ спекулации, но опитът с македонизма показва колко опасни могат да бъдат те.
Това не е единственото оръжие, с което се атакува българската нация. Вижте сръбската чалга. Тя също е силна форма на разпространяване на сръбската масова култура в България, при това нискокачествена и долнопробна. Лесна за възприемане с елементарните си хедонистични послания, тя убива чувството за хармония и естетика и идеално пасва на новия ни народопсихологически портрет, за който вече споменахме.
Без покровителството на Русия сръбската мегаломания отдавна щеше да е погребана. Има ли начини България да повлияе на тази руска политика, която от над 100 години е насочена против българските национални интереси?
Въпрос на дипломатическо умение е да печелиш съюзници, за да постигнеш националните си интереси, и тука няма място за никакви партийни емоции. България трудно може да повлияе на руската политика, тя е ясна и предвидима. Въпросът е може ли да използва влиянието на руската политика в полза на собствените си национални интереси. Не забравяйте, че и България доскоро се намираше в позицията на малка сестричка спрямо Русия, в каквато днес се намира Сърбия, но това още не означава, че Русия ще гарантира сръбските национални интереси само заради русофилските настроения на Шешел. Русия е естествен и традиционен съюзник на Сърбия, но не заради сръбските, а заради своите си интереси на Балканите.
Кое е последното стихотворение, което сте написал?
Падежите
Майка ми три хилядолетия
се моли на Човешкият син
виснал на кръста Голготен,
а падежите падат
от суровата пръчка
на чуждия даскал,
и горещи детски сълзи
се свличат по бузите
от плясъка на плесницата –
изстрел в сърцето на тиранина.
Плаче езикът на майка ми
от крехкия смях на внуците,
дошли от сиропиталището
на овдовялата история
невкусили топлия хляб
и неразбиращи приказките
и приспивните песни на баба.
Лястовиците отлитат на ята,
славеите оплакват песните си,
а бялата врана се крие
в хайдушките храсталаци,
от рошавите лешояди
прелитащи бойните полета.
