Трима великотърновци бяха на почти едномесечно пътешествие в Непал. Йордан Грозданов, Георги и Румен Георгиеви направиха трек от Лукла до Еверест, посетиха и националния парк Читван, запознаха се с културата на шерпите. За впечатленията им пред Дарик разказва Йордан Грозданов, който е в ръководството на ВМРО – Велико Търново.
– Г- н Грозданов, в какво настроение се завърнахте от Хималаите?
– Настроението е добро щом сме се върнали живи и здрави. Останахме с отлично впечатление от това, което направихме в рамките на един месец. Нашата цел бе да преминем от Лукла до базовия лагер под Еверест. Направихме го успешно и дори се качихме по-високо – до връх Кала патар с надморска височина 5 545 метра. По принцип преходът е много интересен с попадането в един по- различен от нашия свят. Целият ни трек от Лукла до Еверест никак не е лек, много хора го подценяват, но статистиката показва, че 50 % от хората го минават, а останалите – не. Има и много смъртни случаи, главно на хора, които не са подготвени в недобро физическо състояние, което води до инфаркти и инсулти. Цялото разстояние е 150 километра отиване и връщане, но непрекъснато на над 3400 метра.
– Да караме наред. С какво Ви посрещна Катманду?
– Катманду е типична столица, забързан и динамичен град с денонощен живот. Хората живеят бедно, но са усмихнати. Там ходихме в местните църкви, много пари са вложени в тях. На пълнолуние будистите празнуват, в манастира в Тенгбоче присъствахме на цялата церемония. Ходихме в Храма на маймуните, където имахме неочаквана схватка. Това е нещо като нашия Царевец. Маймуните са свещени животни, не трябва да се докосват и са много разглезени. Една от тях скочи и раздра чантата с хранителни запаси на Румен, той я удари, събраха се към 40-50 маймуни и искаха да се бият с нас. Но срещнаха голям отпор, разбраха, че няма да се справят с нас и изчезнаха…
С доста перипетии бе свързан полетът ни от Катманду до Лукла. Наложи се дори да се спречкаме с хората на летището, за да са качим. В Лукла си намерихме двама носачи за багажа, който беше общо 45 килограма. На носачите се плаща по 15 щатски долара на ден, но това дава възможност за по- свободно движение, което бе важно за нас, защото искахме да опознаем живота на местните хора. Първата нощ спахме по пътя в една лоджия, на втория ден стигнахме в Намче Базар, столицата на шерпите. Там останахме още един ден за аклиматизация, качихме едно връхче от 3800 метра, а после и едно от 4000 м. Посетихме музея на алпинизма, има голям паметник на Тенгиз национален герой на Непал – първият човек, изкачил Еверест заедно с Едмънд Хилари. Оттам се виждат и Еверест, и Лхотце, и Нутце – всички те са далеч, но гледката към тях е прекрасна. Посетихме и до едно селище – Кумджунг, в което Хилари е направил безплатно училище, безплатна болница, със свои пари и с влиянието си пред английската кралица. Децата от цялата околност учат там,включително и английски език. Бяхме в един хотел, чийто собственик се оказа най-добрият приятел на Меснер – най-великия алпинист в света. Участвал бе в 8 негови изкачвания на осемхилядници, дори тази пролет му е бил на гости. Запознахме се с него разказа ни много интересни неща. Питахме за Апашерпа – човекът, изкачил най-много пъти Еверест – 21 пъти. Оказа се, че жена му е сестра на Апашерпа, който е жив и сега живее в Америка. Тръгнахме през Тенгбоче – манастирът, който е на 3867 м, и продължихме до Пангбоче, където спахме. Изкачихме един връх, който е 5083 м. На следващия ден стигнахме до Лобоче, което е предпоследното населено място преди Еверест. Там също качихме връх на 5200 м, спахме и на следващия ден бяхме в Горак шеп – последното населено място преди базовия лагер за върха. Кала патар висок 5545 м, най-панорамният връх. От него се виждат всички върхове около Еверест. Това бе и най-високата ни точка. Там развях и знамената, които носех – на България, на В. Търново, на ВМРО и на няколко фирми.
– Разбрахте ли колко струва едно изкачване на Еверест?
– Сега там не се правят изкачвания, сезонът е през април и май. Само тогава лагерът е пълен с палатки. Цената е 65 000 долара държавна такса на човек, за да участва в експедиция. Един височинен гид получава 7000 долара, отделно са средствата за палатки и прочие, така че на човек се получава по 100 000 долара минимум. Сега е зимният период, в който валят снегове и дъждове. Хванахме последното хубаво време. Студено е, но чисто, кристално, няма мъгли и снимките са уникални. Климатът е уникален – на 5000 м местните гледат картофи, моркови, боб, зеленчуци, дори в долината наблизо има и банани, портокали и мандарини. Уникалното е, че влиянието на джунглата е много силно и топлият въздух върви към върховете, а реките текат отгоре надолу и топлото идва отдолу. На 11 ноември качихме Кала патар,на 15 бяхме отново в Лукла с цел да летим за столицата Катманду, но се наложи промяна в плановете.
– Защо?
– Мислехме да отидем със самолет до Катманду и оттам до националния парк Читван , но в Лукла се оказа, че няма полети. Времето беше лошо и 6 дни не бяха летели. Насъбрали се бяха 3000 души, всичките с билети. А един самолет събира 12 души, като на ден летят максимум 6-7 самолета, докато е хубаво времето. Нямаше никакъв шанс. Единият вариант беше да се наеме хеликоптер, който струва 6000 долара, което за нас бе невъзможно. Вторият вариант – да се ходи 8 дена до един град Жири и оттам да се хване автобус за два дни, което бе пак неприемливо за нас, защото стават десет дни, с които ние не разполагахме. Остана третият и единствено възможен вариант – да се наеме добър водач, много здрав, да носи всичкия ни багаж, ние да се движим с неговото темпо. По стария път на Хилари и Тенгри. За три дни от сутринта до късно нощем. Предупреди ни, че можем да го направим само ако здрави, не хленчите и ходите без да спирате. Ние се съгласихме и тръгнахме по този път през Хималаите. Докато се движихме, успяхме да се свържем с един непалец, който е състудент на Соломон Паси, влиятелен човек. Той ни беше запазил хотел, купи ни билети за автобус за парка Читван и след кратък сън поехме за там. За един ден стигнахме до джунглата. Там слонът е основното средство за придвижване. Човекът, който управляваше хотела ни, имаше два слона. Бяхме първо с джипове на сафари да разгледаме животинския свят, но на следващия ден отидохме със слон. Те са страшно умни животни, живеят по 100 години. Нашият беше млад, 30-годишен, четирима души се возим на гърба му, като си има и водач. Един слон струва 50 000 долара. Яде на ден 300 кг фураж, за двата си слона осигуряваше по 600 кг фураж на ден. Паркът се охранява от войската на Непал.
– Какво Ви впечатли най- силно?
– Шерпите, които живеят в планината и заедно с животните си се препитават с носене на багаж. Непалците се различават много – хората от града са разглезени, тези от джунглата по-отпуснати и мързеливи, а планинските – шерпите са много дисциплинирани, работливи. Имената им са много необичайни – първата му част е денят от седмицата, в който е роден, а втората част – Шерпа. Все едно Петък-Шерпа. Родени са да работят, и то денонощно. Теглото им е 45-50 кг, а носят по 70-80, та дори до 100 кг товар. Интересното е, че един шерп няма право да носи повече от 25 кг собствен товар, ако го хванат, могат да го глобят. Повечето багаж означава повече пари. Имат си тарифи за носенето на багажа.Те самите не се блазнят от изкачването на върховете, страхуват се от своите богове. Качват се до под върха, нямат нужда да си доказват нищо. Шерпите са много вярващи, те са будисти, докато долу хората са хиндуисти. Дори хотелиера, за който стана дума и е изкачвал 8-осемхилядници заедно с Меснер, ни каза, че спирал до десетина метра под самия връх, а и дори не помни броя на върховете, на които е бил. Ние бяхме с двама, единият на 22 години, другият на 32. Те от невръстни деца се учат да носят товари. Първо се носят един друг, от 10-годишни започват с товари и на 15 г. вече са носачи. Яковете също носят багаж към Еверест, магарета, коне – всичко е вкарано в „транспортната схема“.Парите са рупии. Един долар е равен на сто рупии.
– Кризисни ситуации имаше ли?
– Разбира се. Височинната болест не подминава никого. На 3 400 метра вече има симптоми и за това ние си бяхме разчели предварително маршрута. Имахме огромен шанс да не ни вали сняг и дъжд, вечер е много студено, но сутрин напичаше слънце. Къпахме се в реките, макар водата да е ледена, защото в лоджиите няма бани. Храната е ориз, полят със сос от леща, както и картофи. Това са им двете основни храни. И ние ядяхме само това, месо не сме яли от хигиенична гледна точка. Хляб нямат, има един тибетски хляб като нашите мекици и още едно тънко подобие на хлебчета. Те не пият бира, но имаше и бира „Еверест“ по 6-7 долара кенчето. Водата също е голям проблем, водите от реките са замърсени и ние карахме само на минерална вода.
Спането е евтино- два долара нощувката на човек. Дори имаше места, където сме спали без пари, достатъчно е да си платиш храната. Интересно е как са решили проблема с отоплението – там дърва няма, но се отопляват с изпражненията на яковете, които лепят на камъните, когато има слънце, и ги изсушават, след което ги пълнят в чували. В лоджията има печка, която се пали с тях. Лоджията е дом за гости, има голяма трапезария, спането не е според броя стаи, а според броя на хората.
– Какво си донесохте от Непал?
– Камъчета, дребни сувенири за подаръци на приятелите си, а за внука си – местна шапка, палтенце и терлици. Но главно си донесох преживявания, които са уникални. От 2 до 27 ноември. Минали сме над 300 километра по права линия. Здравословно нямахме проблеми, групата ни беше желязна. Познавахме възможностите си и знаехме какво да очакваме. Ние не тръгнахме, за да изкачваме един връх, а да усетим всичко. Най-впечатляващи са големите планини, стъписваш се от могъществото на природата, събрала най-високите върхове на едно място. Човек се усеща мъничък и разбира, че колкото и човечеството да напредва, трябва да се отнасяме със срахопочитание към природата.
– Пътешествието сбъдната мечта ли е?
– Да, моя отдавнашна мечта, която следвах бавно и полека. Още преди десет години реших, че докато сме млади и жизнени, трябва да се ходи на места далеч от България. Защото хора, които вече имат пари, но са на по-голяма възраст, си създават проблемите сами.
