Една неразказана история от Стоян Радулов, публикувана на портала BG Now
Вероятно ще бъдете доста изненадани да прочете това, но за някои историци у нас то е стара истина. Според тях българите не сме тюрко-азиатски народ, а сме част от пеласгите – старото население на Балканите, Апенините и Мала Азия още преди пристигането на елините, което население античните автори (предимно елини) наричали не пеласги, а с презрителното траки. Всъщност терминът „траки“ не е етноним, а е общностно название, характеризиращо над 80 сродни племенни групи, с което общностно название гръцките пришълци са наричали автохтонните неелинизирани народи на Балканите в периода на еленизма.
На гръцки нарицателното „траки“ е добило значение на „необразовани“, „диви“, „варвари“, „неелини“. Та, според подкрепящите тази теория, колкото и еретично да звучи – така терминът „траки“ е неприложим за историографията. Т.е. все едно да обявим, че в XV-XIX век на Балканите не е имало българи , а „гяури“, само защото османските дефтери наричали поробеното население по този презрителен начин.
Та в този ред на мисли, ще ви разкажа за едно особено интересно място в съвременна Италия, което чисто и просто повече от 15 века носи името България. А именно Monte Bulgheria .
Става дума за малък планински масив с името България, който се намира в провинция Салерно, област Кампания, Южна Италия. Той се издига само на няколко километра от Средиземно море – между него и долината на река Mingardo Bussento, в Национален парк Cilento. Името Bulgheria, според самите италианци днес (виж Wikipedia, l’enciclopedia libera – италианският вариант на Уикипедия) идва от български заселници, които дошли по тези места преди 500 година след Христа. Забележете – два века преди познатото ни пристигане на Аспарух отсам Дунав.
Току в подножието на планината България се намира и градчето Celle di Bulgheria (селището на България), взело името на самата планина. „Celle” идва от стария етруски език и е сравнимо с пеласгийската (тракийска) дума сели(с) (selis) – място за сядане (село, селище, поселение) и със старобългарската дума „сел“ – седя, откъдето и съвременната българска дума село, селище. Любопитно нали!? И предизвикващо много въпроси към съвременната историческа наука, както и предизвикателство към тези, които я правят достижение на българския народ днес.
Но да се върнем на Monte Bulgheria и Celle di Bulgheria в Италия.
Планината България, гледана от север, изглежда като огромен лъв сякаш легнал за почивка, с очи, обърнати на изток. Жителите на общините в подножието му и досега смятат, че лъвът е там, за да ги защитава. През 1959 г. италианският поет Ferdinando Palazzo от близкия град San Giovanni a Piro посвещава на планината България красиво стихотворение.
Най-лесният път към планината тръгва тъкмо от градчето Celle di Bulgheria. Маршрутът е достъпен пеша или с автомобил. Има и алтернативен, само пешеходен маршрут – по-кратък, но и по-труден. Двата маршрута се съединяват на платото, откъдето най-високият връх на масива, наречен Tozzo del Mojo и висок 1225 м н.в., е съвсем близо. По пътя до града от него са само 11 километра.
Самото градче пък е удивително малко – с около 2000 жители, чийто брой варира през годините, но е сравнително постоянен. В него забележителни са две неща – старият каменен площад Palazzo De Luca и църквата, посветена на Madonna della Neve или (Мадоната на снега) с олтар от 1700 г., изработен от мрамор в ярки цветове – бяло, червено, оранжево, синьо и тъмно зелено.
В историята на селото пише, че българите са обитавали тези земи, достигайки до полите на планината България. Много след тях, по време на Средновековието, тук се заселили гръцки монаси, които образували много светилища и параклиси в карстовия масив на планина – има се предвид скални манастири. От този момент започнало и по-голямото заселване на други народи в земите, населени първо от българи.
И още нещо любопитно – в планината има пещера, известна като „Grotta della Madonna“, защото местен скулптор е издялкал образа на Богородица, използвайки един от сталагмитите за основа. Другото е, че местните хора имат култ към Света София, на която има няколко оброчни светилища в планината и която е дала името и на съвременната българска столица на Балканите – София.
Снимки: Marino Casini
