Коментар от личната страница на общинския съветник от ВМРО в Столичния общински съвет Карлос Контрера.
Свързан е с коронавируса и това на къде всъщност ние вървим.
Този текст има за цел да възбуди размисъл у всеки прочел го дали би рискувал живота на най-близките си или своя собствен. Болезнената истина е, че ние няма да живеем повече, поне не скоро, както преди. Ще трябва да се нагодим към новата реалност и да платим цената…
Въпросът е – кой ще преживее и кой ще умре? Не бъдете палачи на близките си….
Пише Контрера, а ето и целия текст:
Лятото отмина, пандемията се оказа по-гъвкава от политическите решения на повечето държави, а кризата влезе триумфално през парадния вход… Икономическите главоблъсканици пак отстъпиха място на санитарния проблем. А перспективата е до другата пролет. Плачещите за икономическите трусове, рязко замлъкнаха и изчезнаха пред ежедневното броене на труповете. Върнахме се към извънредното, без да сме готови за него, въпреки опита от първия път от началото на годината.
Математическите модели на Националния оперативен щаб за съжаление се оказаха верни. И не за позитивния сценарий, наричан също така оптимистичен. Лавинообразното нарастване на заболели, хоспитализирани и починали свидетелства за сбъдването на негативния сценарий. С лек уклон (вече) към катастрофален такъв. Буквално за две седмици нещата рязко се влошиха.
И без някой да ни казва – ние си знаем, че не умеем да управляваме кризи като общество. Ако има някакво успокоение, то е, че и далеч по-богати, по-добре организирани и по-подредени държави са в същата ситуация, ако не и по-лоша.
Интересното е, че март-май 2020 г. България се справи доста добре. Много по-добре от други, които разполагат със значителен икономически, административен, финансов потенциал. Но, това вече е минало. Допусна се отстъпление. Препълнените болници и задъхващата се санитарна система (РЗИ, бившите ХЕИ) говорят за плъзгане с бърза скорост надолу по пързалката. Мнозина вече преминават от състояние на саркастично-иронична критичност към ситуацията в такова на крещяща истеричност и страх.
Липсват елементарна солидарност, общи цели и път. Имаме едно фрагментирано общество, разкъсано между съмнения, недоверие, тежка форма на мазохизъм, известна доза неосъзнат садизъм. Цяло лято държавата се занимаваше с глупости. Обществото пригласяше в същия тон.
Първо се почна от т.нар. „отваряне“, т.е. отмяна на мерките – една по една или в пакет, което се случи скоростно, под натиска на политическа конюнктура на принципа. Последваха мащабни протести, подхранвани от ловки политически въжеиграчи, масово струпване на хора, тотално отричане на каквито и да е мерки… Юрнахме се да спасяваме определени сектори (бизнеси), което в класическа подобна ситуация е правилна мярка. След това настъпи успокоенито под привидното затихване на пандемията в световен мащаб.
Парадоксано – иначе безкрайно критични към заобикалящата ни действителност, този път повярвахме с цялата наивност и искреност на новопокръстен мирянин, че страшното мина и проблемът се е решил от само себе си. Последва комбинацията от лято, успокоение, системна сугестия от кръгове, които твърдяха,
че „вирус няма“, „това е просто грип“, „няма смисъл от мерки, защото болните са малко“.
Взети в съвкупност тези фактори създадоха измамното усещане за сигурност. Тя в късната есен се оказа фалшива сигурност.
От своя страна държавата се зае да решава икономически и социални въпроси в условията на неизвестност. Поради това в началото на есента нощните заведения и баровете се оказаха далеч по-важни от общественото здраве. И поне две седмици се води дебат за неотменито право да се ходи на дискотека и как без това икономиката ни, като цяло психичното здраве на нацията, ще пострадат. Разбира се, изтъкнаха се и данни как, ако се затвори този сектор, едва ли не 100 000 души ще умрат от глад по тротоарите…
В крайна сметка под натиска на увеличаващия се в пъти за седмици брой заразени и хоспитализирани, обществото много бързо прежали нощните заведения. Задъхващите се болници изглежда вече са по-силен аргумент…
Неизменно от извънредното положение до момента се вдига тезата – ама, ако тези мерки се приложат, хиляди, стотици хиляди, ще умрат от глад. В резултат имаме полумерки, от които нито печелят хората, нито бизнесът. Макар и с твърде либерален подход, икономическата активност не е същата. Няма и да бъде.
Виждаме как лека-полека редица европейски държави се връщат към философията на пълното или частично затваряне. А то може би ще продължи с месеци. Най-кратко: за две седмици.
Философията на т.нар. локдауни от санитарна гледна точка е спорна.
Едно затваряне за две седмици или месец със сигурност ще намали броя на заразените и ще редуцира възпроизводстовто на вируса, но ако бъде последвано от ново широкомащабно отваряне, ситуацията ще се върне бързо към предишните черни краски.
С други думи, от санитарна гледна точка затварянето или трябва да е частично и за дълго време при строг контрол или никакво… Само че при никакво затваряне остава неизвестната дали това няма да доведе необратимо и безконтролно влошаване на ситуацията без вариант за овладяване. Рискът е голям и верни еднозначни отговори няма.
Контролът на едно заразно заболяване винаги се корени в ограничаване на контактите и намаляване на потенциалния кръг лица, които биха могли да влязат в досег с патогена. Това е ефикасна и чиста мярка. Вирусът се нуждае от приемници, за да се размножава, развива, мутира и разпространява.
Само че тази мярка е в разрез с философията ни на живот. Поради това опитът на властите да ограничат заразата, а оттам и пострадалите, се възприема като покушение срещу свободата, видите ли. Разговорът се измества в тази посока, поставя се на друга плоскост. Темата за сериозността от последствията с контакт с патогена става политически въпрос, съответно катализатор на политическото недоволство на всички несъгласни с формата на една или друга власт.
Резултатът – горене на маски, символично демонстративно откаване да се спазват кактвоти и да е мерки, грубо и цинично оспорване на базови правила за опазване на общественото здраве.
Опитът да се разчита на личната отговорност на всеки от нас до момента е умерено неуспешен. Кривата вероятно ще се обърне, след като мнозина влязат в контакт със заразата и, за съжаление, лично преживеят загубата на близък човек. Това е фазата на отрезвяването. Само че при инфекциозните болести има едно „но“ – патогенът не се съобразява със субективните ни изживявания и може вече да е късно за „отрезвяване“ в масов мащаб.
Ние сме в условията на масово, вече трудно за потушаване, разпространение на инфекциозно заболяване. Когато бяхме във фаза отделни „огнища“ можеше да се води гъвкава политика.
В момента има две алтернативи – пълно и тотално ограничаване или запазване на същия подход,
базирано върху презумпцията, че всъщност хората сами ще се дистанцират и ще се пазят (т.нар. шведски модел е точно това – там, като се каже препоръчваме, хората го разбират като задължително). Политически първият вариант тук е почти невъзможен. Значи, оставаме на втория. Но той е пълен с редица неизвестни и субективни фактори.
Та, сега накъде?!
Логиката сочи сами да изолираме повечето си контакти, да продължим да живеем що-годе според собсвените си виждания… Голямата неизвестна е тук е къде е границата?! Този текст няма за цел да дава съвети
(лично аз бих рискувал с тотално затваряне поне за три седмици и след това с много бавно отпускане, което в момента не е хич политически възприемчиво).
Този текст има за цел да възбуди размисъл у всеки прочел го дали би рискувал живота на най-близките си или своя собствен. Болезнената истина е, че ние няма да живеем повече, поне не скоро, както преди. Ще трябва да се нагодим към новата реалност и да платим цената…
Въпросът е – кой ще преживее и кой ще умре? Не бъдете палачи на близките си….
