Гоце Делчев, Даме Груев, както Тодор Александров, Иван (Ванчо) Михайлов и много други национални герои възприемат себе си именно като приемниците на делото на Апостола, пише в коментара си анализаторът Кузман Илиев.
Ето целия текст, публикуван по повод годишнината от рождението на националния герой:
През 1837 г. на 18 юли се ражда най-чистият и почитан син на България – Васил Иванов Кунчев – Левски.
Той е неподражаем визионер, отдал мислите, физическата сила и живота си на делото на Освобождението.
От опита в легиите в помощ на Сърбия лично се убеждава, че съседите няма да ни помогнат да отхвърлим Османското владичество. И че трябва сами и вътре в поробените земи – посредством Вътрешна Революционна Организация (ВРО) и частни комитети – да подготвим почвата за отстраняването на гнета. От 1870 г. до смъртта си през 1873 г. той създава гъста мрежа от комитети из българските земи, разпалвайки пламъка на надеждата у обезверените и най-силно мачкани, последни освободили се от Цариград балкански народи – българите.
А това изисква много опасна организационна и културно-просветителска дейност. Която е доста неблагодарна по подразбиране – липса на средства, постоянно бягство и живот в нелегалност, предателства и капани, страх у населението от османска мъст, обществено недоверие и гняв, колабориращи с турските власти и гръцките църковни дейци родни чорбаджии. Препятствията пред националноосвободителното движение са не едно и две.
Априлското въстание от 187 6г., стъпващо на делото на Апостола, привлича вниманието на западната общественост със зверствата срещу българското население. Русия, смазана след Кримската война, търси да си върне престижа и да се приближи до заветните цели – контрол над Проливите и излаз на топли морета, както и културно-политическо влияние над славянското население на Балканите. Следва Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. А Балканите – видимо за тренираното геополитическо око още навремето – са съсредоточие на сблъсъка за влияние между Русия и Австро-Унгария. И потенциален детонатор на световен конфликт, който се материализира през 1914 г. с избухването на Първата световна война след убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд в Сараево.
Разбира се, поради мегаломанските и шовинистични държавни проекти на съседите ни те по-скоро имат иск към нас като възможност за нови територии. И по-скоро са пречка пред освобождението на етно-географското землище на българите, отколкото възможност. За разлика от някои днешни наши общественици обаче Левски отлично знае кое всъщност е това етно-географско землище, както сам пише във в-к „Свобода” през 1872 г.: Мизия, Тракия и Македония. В писма до К. Робев той говори за предстояща негова визита в Македония – Щип, Охрид и Скопие.
Заветната му мечта и цел се реализират частично – през 1885 г. Княжество България се съединява с Източна Румелия, побеждавайки изревнувалите сърби. Това обаче поставя началото на битка с тях и гърците за македонските земи – наследството на разлагащата се империя на османците.
След частичното освобождение на родината Вътрешната революционна организация (ВРО) на Левски се преобразува с нова цел и прибавя във времето едно „македоно-одринска” към себе си – ВМОРО или ВМРО след Първата световна война. Де факто Гоце Делчев, Даме Груев, както Тодор Александров, Иван (Ванчо) Михайлов и много други национални герои възприемат себе си именно като приемниците на делото на Апостола. Огромна част от дейците на Организацията са родом от съединените земи на Княжеството и Източна Румелия, а каузата е безапелационно общобългарска. Влизаме в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни, водени от идеята, заложена в борбата за българщината в поробените земи. Символ веруюто на Левски.
Снабдени идеологически с книги и разкази от баби и дядовци точно за Левски, със „Записките” на Захари Стоянов, с песните на Стамболов, организирал Кресненско-разложкото въстание в Македония след трагичния Берлинския конгрес – представителите на Вътрешната организация доразвиват и реализират замисъла именно на Апостола на свободата. Негови най-достойни наследници и български герои от най-висш порядък са именно борците за свободата на македонските българи – независимо от историческия контекст и инструментите, с които са принудени да си служат.
Как да почетем най-непрежалимия? Като помним, зачитаме и отстояваме делото му. Вероятно изисква усилия, но на фона на жертвата и личния му пример – мисля, че му го дължим. А и на нас самите.
