ВМРО отбелязва 91-вата годишнина от подписването на Ньойския диктат
На 27 ноември 2010 г. се навършват 91 години от наложения на България позорен Ньойски договор. С него за Родината ни завършва Първата световна война. Ньойският диктат е символ на несправедливостта, арогантността и недалновидността на държавите-победителки, откъснали изконни български земи от снагата на Отечеството.
За отбелязване на годишнината ВМРО започва няколкодневна акция, по време на която ще бъдат подарени 20 хиляди карти на учениците от 12 клас в по-големите градове на страната.
Картите са специално изработени във връзка с годишнината от Ньойския договор и показват разпокъсването на българските земи. Учениците ще имат възможност да се запознаят с подробности от събитията в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Картата предоставя и най-важната информация, свързана с историческите събития на границата между двете столетия.
Акцията ще се проведе в София, Велико Търново, Враца, Добрич, Стара Загора, Плевен, Варна, Пловдив, Благоевград, Казанлък и др.
В София младежката организация на ВМРО организира традиционно факелно шествие под надслов „Западните покрайнини – обратно в България”. То ще се проведе на 27 ноември 2010 г. (събота) от 18.00 часа със сборен пункт – паметника „1300 години България ” (площада пред НДК).
В Пловдив ВМРО организира почетна стража на 26 ноември 2010 г. (петък) от 17.30 до 20.30 ч. пред паметник „Съединение”. Докато трае стражата, младежи от ВМРО ще раздават на пловдивчани нарочно отпечатани информационни брошури за Ньойския договор.
В Бургас представители на ВМРО ще подаряват географски карти, указващи териториите, откъснати от Българското етническо землище, както и календари за 2011 г. на 27 ноември (неделя) от 11.00 ч. пред книжарница „Хеликон“. От 12.00 ч. ще бъдат поднесени цветя на войнишкия паметник пред Дома на армията в памет на загиналите в Първата световна война бургазлии.
С факелна стража под надслов „Престъплението от Ньой не е забравено!” ВМРО в Русе ще почете годишнината от подписването на Ньойския договор. Началото е в 17.00 ч. в петък, 26 ноември 2010 г., пред паметника, посветен на Сръбско-българската война, в градинката на площад „Батенберг”. За първи път тази година датата няма да бъде чествана само като ден в памет на всички българи, останали извън пределите на страната, а и като Ден на българската бойна слава.
В Добрич ВМРО ще отбележи годишнината с факелно ществие, което ще се проведе на 26 ноември 2010 (петък), сборен пункт: храм „Свети Георги“, начало 17.00 ч. Тази година факелното шествие ще премине под мотото „Референдум сега! Турция не е в Европа“.
Във Велико Търново ВМРО организира почетна стража на паметника на Майка България от 17.00 ч. на 26 ноември 2010 (петък).
На 26 ноември 2010 (петък) от 17.30 ч. във Враца от площад „Христо Ботев” ще потегли факелно шествие, което ще премине по улиците на града и ще завърши пред паметника на загиналите във войните – на ДНА. Шествието е поредният протест срещу закриването на поделение 52 380 във Враца. Целта на организаторите от ВМРО е да припомнят славните победи на българската армия и днешното й унизително положение.
ВМРО – Перник ще отбележи годишнината от Ньой като дари исторически книги на Градската библиотека – филиал кв. Изток. Дарението ще бъде връчено на 27 ноември 2010 в 11.00 ч.
Повече за Ньойския диктат:
На 27 ноември 1919 г. в Ньой за пореден път България е унизена. За пореден път от нейната територия са откъснати изконно български земи, изцяло населени с българско население. От нашата Родина бяха откъснати земи в Кулско, Трънско, Царибродско и Босилеградско.
От България са отнети 122 села (25 от тях са разсечени на две). Извън териториалните предели на нашето отечество остават над 54 750 българи. След като сърбите окупират тези територии на 6 ноември 1920 г., те закриват 1 българска гимназия, 6 прогимназии, 45 църкви. 1/3 от поробеното българско население се принуждава да намери убежище в свободните предели на България.
Въпреки че в Ньой сърбите получават много повече от това, на което са се надявали, именно те стават първата държава, нарушила клаузите на договора. Според него на 30 октомври 1920 г. се назначава гранична комисия, начело с френския полковник Ордиони. Тя трябва на място да определи граничната бразда, разделяща за пореден път българското землище.
Сърбите въобще не дочакват решенията на комисията и се втурват на 6, 7 и 8 ноември 1919 г. в Босилеградска и Царибродска околии, за да окупират всичко, до което могат да се доберат. Комисията и нейният председател подкрепят това и дори с нейна намеса се стига до там, че 25 от откъснатите села са разделени на две. Разделени са не само селата, а и къщите, землищата, а дори и църкви. Отделени са деца от родители, братя от сестри, мъже от жени.
В Царибродско са разделени селата: Градина (където днес е направен граничния пункт Градина – Калотина), Долна Невля, Сливница, Бачево, Долно нов, Круша.
В Трънско са разделени селата: Банкя, Петачница, Врабча и Стреземировци. Последното село е било и най-голямото от разделените села. В ръцете на сърбите попадат и църквата, и училището на селото, което след това е закрито и разрушено. От българска страна остават много къщи, които не без участието на БКП са обезлюдени и разрушени. През това село са направени и най-много опити за преминаване от окупирани в свободни територии, и обратното. И до ден днешен могат да се видят костите на редица български мъченици. В близост до селото се намира местността „Славче”, където и до днес всяко лято се организират събори, на които се събират семейства ,останали от едната и другата страна на бодливата мрежа. Това село е опожарявано неведнъж от сърбите, защото именно тук е роден Емануил Попйорданов, водачът на българите в Покрайнините за свобода и обединение. Именно той е и един от основателите на В.М.Р.О.
Впечатление прави и с. Врабча, което според Ньойския договор остава изцяло в териториалните предели на България. В това село е роден и един от днешните водачи на българщината в тези откъснати територии Методи Петров. На две е разделена най-голямата му махала Горна Провалия (едната част остава на единия склон на планината Голеш, а другата на другия). Голяма част от населението на това село дава живота си за обединението на България, като участва в състава на Трънския отряд по време на сръбско-българската война от 1885 г.
В Босилеградско разделените села са най-много. Те са: Груинци, Бранковци, Божица, Ресен, Жеравино, Бобешино, Рибарци, Шишковци или Царево (което сърбите обезлюдяват и днес дори то не съществува). Селото Рибарци е разделено на две, като днес там се намира граничният пункт Рибарци – Олтоманци. Населението на самото село се изтегля в склоновете на околните планини и се разпръсва, като се заселва в няколко малки махали. Днес селото е слабо населено. Селото Жеравино се намира на самото тримеждие (мястото, където днес се засичат границите на България, Р Македония и Р Сърбия). Повечето жители на селото го напускат още след окупирането му, като много от тях намират убежище при свои роднини в Скопие и Куманово.
Друго разделено село е Божица. И в този случай повечето махали в селото са откъснати и останалите формират село Драгойчинци.
Едно от големите села разделени на две е Ресен. Преди да бъде разсечено, неговото население наброява 600 души, населяващи 10 махали. След разделението 3 махали (Бубренци, Лас, Погаровци) остават в териториалните предели на България. Днес жителите му са не повече от 80, като те живеят в окупираната част на селото. От другата страна по решение на БКП са изселени всички, а много от къщите разрушени. Това става през 1951 г., когато поредният опит на българин да избяга от нечовешкия сръбски режим приключва с жестоко убийство. Повечето жители на селото бягат в Северна България (Търговищко основно), а други в Охрид и Скопие. През селото минава Сушичка река (самото име показва, че не става дума за истинска река), която още по време на османско робство е била основен път, свързващ Западните земи с Цариград. В селото няма разделени къщи, но пък най-големият бунар е разделен на две. В това село е роден Иван Николов, настоящият председател на КИЦ „Босилеград”.
В днешно време разделените села са почти обезлюдени, а останалото макар и малко население живее основно в окупираните територии. Въпреки това къщите, строени основно през Възраждането, гордо стоят и показват, че тук е кипял бурен обществен живот и че някога отново в полуразрушените черкви и училища ще звучи българска песен.
Борбата на българите от покрайнините срещу сръбския окупатор започва веднага след налагането на Ньойския диктат и продължава до освобождението през април 1941 г. Изпратени са хиляди протестни писма, апели с молби да не се откъсват братя от сестри, дъщери от майки, българи от българи. Проведени са стотици протестни събрания и демонстрации, както в самите Покрайнини, така и във всеки един град, където се заселват бежанците, бягащи от ножа на „брата славянин”. Създадени са много организации и сдружения в свободните предели на родината. Сред тях се откроява Временния върховен комитет на бежанците от Западните покрайнини.
Борбата не е само с думи, а и с оръжие. На 15-16 юни 1924 г. в София се провежда първа конференция на Временния върховен комитет на бежанците от Западните покрайнини. На тази среща водачът на българите от Покрайнините Емануил Попдимитров поставя въпроса и за създаване на революционна организация, която да защитава поробените българи. Организацията получава името на един от върховете над Босилеград – Въртоп. Именно в подножието на върха по време на Първата световна война българските войски разбиват сръбските войскови части, с което върхът става символ на българската победа в Западните покрайнини. Започват да излизат и вестниците „Западно ехо” и „Въртоп”. До 1929 г. Въртоп успява да изгради организационна мрежа не само в Покрайнините, а и в цялото Поморавие. На 6 юни е извършен първият атентат срещу окупатора между гарите Вранска баня и Прибой. Край мястото на атентата е намерена черга от Босилеградско. Това служи за оправдание на сръбските жандарми да арестуват всички дюлгери от Босилеградско (Враня, Сурдулица, Владичин хан).
През декември 1929 г. и на 1 януари 1930 г. са извършени нови подривни действия на организацията с прекъсване на движението по жп линията Пирот-Ниш. Действията на “ВЪРТОП” довеждат до свикване на Пиротската конференция на 6 февруари 1930 г. Официалните представители на правителствата в Белград и София се разбират да бъде създадена комисия за проверка на всеки инцидент по българо-югославската граница.
През март 1930 г. член на Въртоп хвърля бомба в ресторанта на хотел „Национал” в Пирот. Властите се опитват да асимилират и денационализират българското население, като упражняват и физически терор спрямо него. Затова “ВЪРТОП” отвръща на терора с терор и на удара с удар.
На 17 март 1931 г. на различни места в Белград членове на Въртоп взривяват няколко бомби. С едната от тях е ранен сръбския майор Рекалович.
Междувременно сръбската полиция успява да арестува на своя територия някои видни активисти на организацията. Други загиват в престрелки край границата. Така загиват Нацко Илиев и Захари Янакиев. Вторият е осъден на смърт чрез обесване в белградския затвор “Главняча”. В схватка със сръбската полиция край Цариброд са убити Асен Николов и Васил Цветков. На смърт са осъдени Любомир Янакиев, Гаврил Иванов и Димитър Гранджов.
След 19-майския преврат от 1934 г. правителството на Кимон Георгиев забранява организацията. Нейната дейност заглъхва. Един от водачите на “ВЪРТОП”, царибродският преподавател по математика Иван Гьошев, след 9 септември 1944 г. е убит в София. Останалите членове на организацията са обявени за “врагове на народа”, а някои от тях според спомените на бившия председател на ВМРО Стоян Бояджиев са разстреляни в мина “Перник”, след като режимът на Йосип Броз Тито отказал да ги съди в Югославия.
През пролетта на 1941 г. всички българи в Покрайнините изваждат скритите по мази и тавани български трибагреници, за да посрещне българската армия, която идва да освободи своите поробени братя и сестри. Още преди това да стане факт, много млади българи от Покрайнините успяват да си пробият път през телените мрежи и да стигнат до София, за да се запишат като доброволци в армията. В периода 1941 -1944 г. правителството полага големи усилия да възстанови нормалния живот в Покрайнините. Възстановени са старите училища и църкви, затворени от сръбския окупационен режим. Впечатление прави построената в с. Извор (тогава най-голямото село в Босилеградска област) гимназия, която е била най-голямата за това време не само в Покрайнините, но и в цяла Западна България (без тези в София). Изградена е пътна мрежа, достигаща дори и до най-отдалечените села. Голяма част от бежанците, прогонени след 1919 г., се връщат по родните места.
След 1944 г. настъпват още по-тежки времена за българите в Покрайнините. За втори път голяма част от тях търсят убежище в свободните предели на майка България. Тези, които остават, продължават борбата за българщината. Няма семейство, в което поне един член да не е минал през лагерите в Голи оток и Идризово. Много българи никога не се завръщат от там.
За съжаление терорът над българите (официално признати за малцинство) продължава и днес. По официално преброяване на сръбските власти, направено през 2001 г., населението в Царибродско е 92% българско, а в Босилеградско 98%. През 21 век в цивилизована Европа продължават българи да лежат по сръбските затвори (Милчо Манолчов, преподавател в Техническото училище в Сурдулица). Продължава гонението на български свещеници (отец Йоан е съден, защото извършва литургии на български език). Икономическата политиката на Р Сърбия е „успешна”, защото именно общините Сурдулица, Цариброд и другите български общини са най-бедните. Безработни са почти всички. Цялото българско население живее в крайна бедност, забравени от българската държава, която спря да издържа дори институцията на българите в Покрайнините (културно-информационните центрове). КИЦ „Цариброд” затвори врати, а този в Босилеград е пред закриване. Българската държава спря да доставя учебници за българските паралелки в Покрайнините. С тази не лека задача през последните няколко години се занимава само и единствено ВМРО. Всеки един българин се опитва да „придобие” българско гражданство, но само малцина успяват да се преборят за този документ. Причините се коренят изцяло в българската държавна администрация, която нарушава Закона за придобиване на българско гражданство, в който ясно е посочен срокът за издаване на българско гражданство. Срокът след последната поправка на Закона, направена през 2006 г. от НС (законопроект на Красимир Каракачанов), бе намален от 5 на 3 години. В този срок Министерство на правосъдието трябва да се произнесе дали съответният българин получава или ако не, защо не получава гражданство. Уви този срок не се спазва, в чекмеджетата на министерството залежават молби на българи, подадени от 2001 г. (дори от преди това). Това не са единични случаи. Има дори и потресаващи. Един от тях е с една българка, живееща в Босилеград, но родена през 1960 г. в град София. През 2006 г. тя отива в Агенцията за българите в чужбина, където вместо да й помогнат да получи автоматично гражданство (както е според българските конституциите от 1947 и 1991 г., където се споменава, че всеки един човек, роден на територията на Р България, е български гражданин, а също така и според Закона за българските граждани от 1952 г. – важащ за периода, когато тя е била родена) те искат да докаже, че е от българска народност.
Дискриминацията срещу българите през последните месеци достигна до нов решителен етап. През лятото на тази година сръбските власти приеха закон, с който се опитват да закрият едно от най-силните патриотични обединения на българите в Покрайнините – ДСБ – Демократичен съюз на българите. Но и този път няма да успеят да сломят българския дух.
И до ден днешен българското население в откъснатите територии е подложено на невиждана дискриминация, въпреки че в Сърбия има официално признато българско малцинство. В настоящите месеци назрява поредният конфликт, предизвикан от сръбската държава, която се опитва веднъж завинаги да унищожи българщината, но и този път няма да успее.
