Момчето от вечния шлагер загинало край Велес
„Болен ми лежи Миле Попйорданов“ – хубава песен, популярна и обичана. Звучи на приятелски събирания и концерти, както и по многобройните събори, семейни срещи. Изградена е върху мелодиката на градския фолклор, характерна за югозападния край на страната ни. На пръв поглед – песен като песен. Като десетки други, създадени за исторически личности, изпети през сълзите на болката и загубата.
Песента е посветена на Милан Георгиев (или Гьошев) Попйорданов, наричан Миле, деец на тайна организация за освобождението на Македония. Живял в края на XIX век и само една година от следващия, Миле е роден през 1878 г. (в някои източници 1877 г.) във Велес. По онова време градът е част от Османската империя. Неговият по-малък брат Йордан Попйорданов-Орце ръководи групата на „гемиджиите“, както нарекли себе си младите българи, организирали Солунските атентати (1903 г.), за да привлекат вниманието на Европа към трагедията на сънародниците ни, останали извън границите на освободената родина. Миле също е част от революционни групи, за кратко оглавява чета.
От същия велески род е Иван Попйорданов, дългогодишен директор на Киноцентъра „Бояна“, бивш генерален директор на БНТ, директор на Сатиричния театър допреди година. В своята автобиографична книга „Кадър по кадър“ той цитира откъси от текстове на Димитър Манджуков. Според него там е съхранен единственият по-изчерпателен портрет на Орце и особено на Миле, за когото историята е запазила много малко сведения.
Според Манджуков двамата братя се различавали по физиономия, ръст, телосложение, характер. Лицето на Милан било „валчесто, бело и червендалесто“, носът – „широк и чип“, сини очи, руса коса. Бил среден на ръст, със среднодълги ръце с дебели, възловати пръсти. По характер „приказлив, весел, остроумен и шегаджия“. Със сигурност най-любопитният абзац, който ще повторя буквално, описва времето, в което Миле пребивава в София при брат си Орце.
„През месец май 1901 г., в салона на бившия кафешантан „Сан-Стефано“ се откри първият конгрес на женските дружества в България. От немане какво да правим, ний – т.е. Орце, брат му Милан Попйорданов, Нунков и аз – посещавахме редовно заседанията на тоя конгрес. Там Нунков ни запозна с Пею Крачолов, познат на широката публика под псевдонима Яворов… Яворов беше изискано облечен. Върху чисто нов и спретнат костюм той носеше едно пардесю от габардин, бежов цвят, който особено много се харесваше на Орцевия брат Милан Попйорданов.“
На приятелите си Миле често казвал, че трябва да кандардисат Яворов да стане четник, та да се сдобият и те с нови дрехи. „Дяволит човек беше Милан! – продължава Манджуков. – Оттогава насетне, всекога когато седеше с компания с Яворова, описваше в най-красиви картини четническия живот, моралното доволство от изпълнения патриотически и граждански дълг и спомена за въстаника, загинал в борбата, възпеван от поетите в стихове като ония на Христо Ботев: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.“
Яворов се хвана на въдицата: той се замечта да замине с чета за Македония. Един месец по-късно замина с Делчева… Милан получи от ръцете му и наследи спретнатия му нов костюм, заедно с пардесюто от габардин бежов цвят. След което есента замина за Македония, но не като нелегален, а за да изпълни своята мечта – да си иде във Велес, да седне върху кепенека на дюкяна и да заживее мирно, спокойно и кротко.“ Истинска или не, тази история звучи по-скоро забавно. Думите за Яворов и за това „как се хванал на въдицата“, меко казано, озадачават. Но в случая по-важно е продължението на разказа. Миле си мислел, че турските власти са забравили предишните му революционни пориви. И наистина от София той се върнал във Велес и две-три седмици живял, необезпокояван от никого. Но се разчуло, че има няколко души, които живеят нелегално в града. Покрай издирването на тези хора турската администрация се сетила, че и Миле има „неуредени сметки“. Като научил, че ще го арестуват, една вечер той тръгнал да бяга заедно с другите нелегални. Или както казвали тогава „скършил фенерот“. На излизане от града турците от общинската охрана ги забелязали и открили огън по тях. Миле останал да прикрива другарите си и стрелял, докато всички се измъкнат. „По време на престрелката той бил ранен. След като му се свършили патроните, бил убит и така накълцан с тесаците на войниците, че на следния ден, донесен в града и изложен, за да го разпознаят кой е… никой не могъл да познае лицето на Милан Попйорданов.
Познали го по пардесюто, онова – Яворовото пардесю – от габардин в бежов цвет.“ Цитатът отново е от книгата на Манджуков. Това, което липсва тук, е, че 23-годишният младеж се е самоубил, за да не го заловят жив.
Любка Рондова, изпълнителката, която първа записа песента за Миле Попйорданов, разказва:
„Според Коста Църнушанов, както и по разкази на стари хора, които срещнах в ансамбъл „Гоце Делчев“, песента е създадена веднага след смъртта на Миле. Другарите му го погребват извън Велес. Както знаем, според християнските порядки това не е могло да стане в гробищата на града, защото се е самоубил. Разтърсени от загубата, младежите решават да оставят песен спомен. Запяват я още на погребението му според някои. За основа им служи мелодия, върху която в Стара България (така наричали освободеното Отечество) се изпълнявала песен по текст на Ботев. В оригинал посветената на Миле започвала с думите: „Бог да го прости Миле Попйорданов. Како ми е легнал, нема да ми стане.“
Така е било тогава – с песни са опявали другарите си. С песни са писали историята, за да не се забравя. Не е имало „малки“ и „големи“ герои. Всеки, направил саможертва в името на общата кауза, е намирал своето място в песенния пантеон. Сред тях и веселият младеж Миле, за когото днес пеят стотици. Ако се замислим – донякъде и благодарение на приятелите му, съчетали в едно вълнуващ текст и хубава мелодия.
