Източник: Е-вестник
На 17 ноември българският парламент прие на първо четене Законопроекта за съхранение на въглероден диоксид в земните недра. Със закон у нас се въвежда технология, която по света се смята за експериментална и опасна… Целта е “изолиране на емисиите на въглероден диоксид от атмосферата”.
Технологията звучи като взета назаем от книга за научна фантастика. Планира се въглероден диоксид, отделян от ТЕЦ-ове и др., чрез сложни уловители и съхранителни инсталации да се транспортира и нагнетява в земята. Законът уточнява, че съхранението трябва да стане в “подходящи геоложки формации в земните недра”. Най-вероятните геоложки „подходящите” места са около Плевен, Велико Търново, Северна Добруджа. Там инсталации ще нагнетяват в земята въглероден диоксид, който ще се транспортира по тръбопроводи през Стара планина от ТЕЦ-ове и др., основно от Южна България.
Според еколози с този закон идеята е задълженията на страната, свързани с вредните емисии, да се “заметат под килимчето”. А предупрежденията за последиците звучат апокалиптично. Борислав Сандов от партия “Зелените” казва, че това е “поредният опит за скрита държавна дотация на отрасъла с емисиите” и има за цел да осигури по-дълго свободно отделяне на замърсители от старите енергийни предприятия. Екологът посочва, че това е скъпо и изключително опасно начинание, а изявленията, че ако не бъде направено, България ще подлежи на “санкции”, са лъжа. Европейската комисия е отправила искане да имаме регулации, становище по въпроса, а не да разрешим подобни технологии, пояснява Сандов. Според него при евентуално разрешение на страната да има т.нар. свободни емисии (в края на септември България подаде молба до Европейската комисия за свободни квоти на парникови емисии за 2013-2020 г. за производителите на електроенергия от въглища) управляващите ще насочат инвестиции към тези системи. В този случай националните инвестиции, дошли от свободните квоти по Договора от Киото, ще отиват за изграждане на въпросните инсталации. „Ако няма пари по договора, ще се оправдават с липсата и ще се харчат пари от хазната”, добавя Сандов.
Той нарича хода „губещо решение” и го сравнява с експлоатацията от големи страни на ресурси на бедни държави, като вместо да се инвестира в зелени технологии за намаляване на емисиите, се предвижда споменатото „замитане” заради интереси на лобистки групи и компании.
Търговията с вредни емисии (б. р. – резултат от споразумението в Киото) е замислена като начин да се ограничи отделяното в атмосферата количество въглероден диоксид от енергетиката и промишлеността. Това количество се отчита всяка година и т.нар. оператор на инсталацията трябва да предаде в регистър за отчитане количество квоти, равно на емитирания от него въглероден диоксид. Според правилата, ако не притежава достатъчно квоти, за да покрие задълженията си, той трябва да ги купи.
Повечето хора рядко се замислят дори какви енергоспестяващи крушки е добре да използват в дома си, а темата за националната политика спрямо търговията на въглеродни емисии изглежда още по-далечна. Навсякъде обаче тази политика е причина за важни решения и формира тежка верига от интереси – като се започне от национални, наднационални, интереси на предприятия, потребители и лобистки групи. Еколози и политици в момента водят спорове за ключови ходове, свързани с търговията с вредни емисии и въвеждането на зелени технологии.
В случая с улавянето и нагнетяването на въглеродния диоксид допълнително плашещ е фактът, че подобни системи все още се смятат за експериментални, а у нас вече ги приемат със закон. Германия и Австрия например са ги забранили, а еколози смятат, че и други страни ще постъпят по същия начин. Европейската агенция за околна среда смята, че тази технология крие рискове. Според екоактивистите идеята за въпросните системи е на големи лобита, които не искат да инвестират в намаляването на вредните емисии.
Сандов предупреждава, че в случай на авария и обратно изтичане на отровния газ, той няма да се издигне високо в атмосферата, а ще остане под формата на отровен облак ниско над земята, при което има заплаха да унищожи всичко по пътя си, включително хората. Според него има вероятност за пробиви на нагнетения газ обратно на повърхността или по пътя му до площадките, което би отровило почвата и водите.
Стотиците километри трасе на тръбопроводите изискват в определени зони да не могат да се засаждат дървета и някои култури. Това означава големи площи обработваема земя да бъдат ограничени за ползване. Могат да се активизират и т.нар. “микро трусове” под земята, които биха могли да предизвикат земетресения в България.
Екологът, който е член и на “Коалиция за климата – България” обяснява, че според проекта големи тръбопроводи през цялата страна ще прекарват опасния газ от централите до хранилищата. Това значи, че трябва да има трасе през Стара планина, защото централите са основно в Южна България, а площадките за съхранение са в Северна Добруджа, Търново, Плевен. Според Сандов съхраняване може да се извършва в земни кухини и в стари находища на газ, които се намират основно в тези райони. Законът предвижда онзи, който инжектира втечнения въглероден двуокис в земните недра, да се грижи 30 години газът да не излезе на повърхността. Това обаче е недостатъчно, защото газът остава там най-малко век.
Заместник-министърът на икономиката Делян Добрев посочи, че законът е необходим, за да не се налага да купуваме емисионни квоти. Търсенето, проучването и съхранението на газа ще е изцяло с частни инвестиции, добави той и като че ли успокоително подчерта, че засега идеята на проектозакона е основно да се извършат проучвания. Парламентарната Комисия по околна среда обаче отправи идентичен на еколозите призив законопроектът да не се приема, и вместо да се влагат пари в толкова скъпа технология, да се вложат в зелени технологии и енергийна ефективност.
Какво ще стане, ако законът бъде приет? Кърт Вонегът казва: „Чудовищните грешки на вашите управляващи не трябва да бъдат третирани с неуважение до момента, в който нанесените поражения не станат абсолютно непростими, неразбираеми и неподлежащи на никаква поправка“. Според Вонегът грешките често стават ясни, когато е твърде късно.
23 ноември 2011
