Текст на Станимир Радулов, председател на МД „Вардар“ – Благоевград
Тези дни в центъра на Скопие сложиха паметник на цар Стефан Душан. От казионната историография знаем, че той е сръбски цар от династията на Неманичините. Хората с право си задаваха въпроса какво търси неговият паметник в центъра на столицата, на БЮРМ?!
Албанските интелектуалци също скочиха срещу този акт, смятайки го за историческа провокация на властите край Вардар. Оказа се ,че цар Душан бил славянизирал албанците, а католиците албанци преобръщал в православната вяра. Тръгвайки обаче по пътя на логиката на новата държавнотворна политика в Македония, лесно може да се открие причината за появата на този „споменик“,както се изразяват в Скопие.
И тя, разбира се, е много проста и плитка, както винаги, когато югозападната ни съседка се опита отново да надскочи историческата си сянка… Причината е в „Душановият законник“. Той е най-важният закон на Душановото царство. Оригиналът му не е запазен, като днес съществуват негови преписи. Някои от тях (Загребския, Раванишкия и Софийския препис) започват с думите: „Законник на пречестният и христолюбивият македонски цар Стефан, владетел сръбски, български, угро-влашки, далматински, арбанашки и на много други региони и страни“.
Сега вече би трябвало да ви се изясни защо паметникът на цар Стефан Душан се появи в Скопие. Аз обаче съм „за“ този паметник да остане в столицата на БЮРМ. И причините са следните:
1. Стефан Душан е първороден син на Стефан Дечански и Теодора Смилец, дъщеря на българския цар Смилец. По бащина линия е внук на Анна Българска, дъщеря на Георги I Тертер.
2. Всичките действия на Стефан Душан показват ,че по същество той се държи като цар на Западно – Българско царство. През 1332 г. Душан се жени за Елена Българска, сестра на новия търновски владетел Иван Александър, която оказва голямо влияние върху него, раждайки му и син — наследилия престола Урош (Стефан Урош V). В мир е с Търновското царство, което дори му се притичва на помощ на няколко пъти.
3. Сръбската историография го мрази и се страхува от него, защото ако се задълбаят, ще излязат на бял свят доказателства, че неговото царство е българско. Той не воюва с Източно – Българското царство и се титулува не сръбски цар, а цар на българи, сърби , гърци и т.н. Нашата историография пак спи услужливо…
Той е единственият владетел от династията на Неманичите, който не е канонизиран за светец и причината не е в това, че убива баща си, а защото е чужд за сърбите. През живота си никога не е ходил по-на север от Ниш, а това означава, че се е движил само в българското землище…
4. Стефан Душан е провъзгласен за цар в Сяр и е тържествено коронован в Скопие на 16 април (Великден) 1346 г. за „цар и самодържец на сърби и гърци“ от въздигнатия специално за целта в Печки патриарх сръбски, архиепископ Йоаникий II (българин по произход), с изричното съгласие и благоволение на българския патриарх Симеон и архиепископа на Охрид/Охридската Българска архиепископия/ Никола.
5. Странно защо той се отказва от званието „крал” и се закичва с титлата „цар”.
Кръстьо Мисирков намира Стефан Душан повече за западнобългарски цар, отколкото за рашки(сръбски), имайки предвид провежданата от него политика, а и деянията му, които разкриват неговите пробългарски настроения :
„Цар Душан е една твърде интересна личност в българската история, искам да кажа в историята на българския народ, и в оная сръбско-българска държава на Немановци. Официално за Византия, Унгария, Венеция, Дубровник, Източното българско царство, той е сръбски отначало крал, а сетне цар! Но фактически той е повече български, сиреч западно-български цар, отколкото сръбски крал.
Поне такова е впечатлението от неговата политическа и културна дейност за сръбските му съвременници-властели и особено за духовенството на Пекската патриаршия. Съвременниците му сърби и следующите поколения на сръбската духовна и светска интелигенция са запазили едно явно осъждане на всичката му политическа и културна дейност, която се схваща от тях като измяна на националната сръбска кауза за обединение на сръбските земи, за постигане на един империалистически блен от временен характер.
Всички правдини и предимства, които получи местната българо-македонска аристокрация от Душановата империя, както и пренасянето на държавния център на етнически българска територия в град Скопие, който е бил след 1018 година резиденция на византийския управител на покорена тогава целокупна България, е увреждало националното чувство на съвременните на Душана патриоти, и е дало подтик след смъртта му те да се отметнат от оная създадена от Душана „сръбска“ империя, в която македонските българи играеха ръководяща роля.”
Мисирков го е казал много добре и няма какво повече да се добави.
