Източник: БГНЕС
На 15 април вицепрезидентът Маргарита Попова посети Българския културно-информационен център в Босилеград и заяви, че Сърбия не може да стане член на Европейския съюз, ако не реши въпроса с българската общност в Западните покрайнини. Така тя се присъедини към експертите, които отдавна настояват България да постави ясни, категорични и недвусмислени условия за членството на Сърбия в ЕС.
Главното в тях е българската страна да получи гаранции за правата на българите в Западните покрайнини, за прекратяване на националната асимилация, проявяваща се най-силно в образованието на български език и в прогонването на свещениците на Българската православна църква от Босилеградско и Царибродско.
Понеже имам дълъг и горчив опит с непоследователността в балканската ни политика, още на 15 април заявих, че за съжаление позицията на Маргарита Попова не среща подкрепа нито от министър-председателя Бойко Борисов, нито от председателя на Народното събрание Цецка Цачева, нито от външния министър Николай Младенов. Точно обратното – преди година и половина Цачева декларира в Белград нашата безрезервна и безусловна подкрепа за членството на Сърбия в Европейския съюз.
В края на февруари т.г. премиерът Борисов обяви в Брюксел, че не поставяме никакви условия за влизането на Сърбия в ЕС и още на следващия ден президентът Борис Тадич му изпрати благодарствено писмо. Що се отнася до МВнР, провеждащо балканската политика на оперативно ниво, министър Младенов многократно повтаря думите на Борисов и Цачева за отказ от всякакви претенции към Република Сърбия, което е предателство към българите в Западните покрайнини.
Тук съм длъжен да припомня, че непосредствено след Ньойския договор от 1919 година, когато Кралството на сърбите, хърватите и словенците окупира тази българска територия, българите в Западните покрайнини са около 200 000, а според последното преброяване през 2011 година – 23 000, което говори за систематична асимилация на българския етнос. Асимилация, която започва с кърваво насилие и обезбългаряване на Западните покрайнини в монархическа Югославия, продължава в комунистическата югославска федерация, а днес е прикрита като демократична политика на правителството на Република Сърбия.
На този фон пасивността на България към Западните покрайнини е свидетелство за вкоренения нихилизъм във външната ни политика. Ако преди 1989 година нихилизмът се оправдаваше с комунистическия интернационализъм, който не ни позволяваше напълно самостоятелна политика на Балканите, как да приемем днешния демократичен нихилизъм? Отговорът е твърде прост, но не особено приятен – преди външната ни политика се одобряваше в Кремъл, сега се санкционира от Брюксел и Вашингтон.
Парадоксалното е, че през 80-те години на миналия век т.нар. югославско направление в МВнР и външното разузнаване имаше много по-голяма свобода на действие при защитата на българските интереси в Сърбия и Македония, отколкото след 1989-а. Нещо повече – в Белград българското разузнаване водеше тиха война с руските кореспонденти на „Правда“, „Известия“ и ТАСС, които не криеха пристрастието си към македонизма. А през 1988 година, в навечерието на визитата на Михаил Горбачов в Югославия, без да иска разрешение от ЦК на БКП, резидентурата в Белград проведе остро активно мероприятие и осуети намерението на генералния секретар на КПСС да посети Скопие.
Македонистите останаха с пръст в устата, защото ги лишихме от възможността да получат руска легитимация на своя територия за антибългарската си политика и в същото време ударихме сърбомакедонското лоби в Кремъл. Впрочем, повечето действия на разузнаването ни в Югославия в този период както по „македонския въпрос“, така и по Западните покрайнини, изобщо нямаха санкцията на ЦК на БКП, защото от опит знаехме, че никога няма да я получим.
Понеже Комисията по досиетата на Евтим Костадинов стриктно изпълнява закона за разбиване на разузнаването, написан от правителството на Сергей Станишев, не виждам законово и морално основание да премълчавам работата си в бивша Югославия по този въпрос. И още не мога да приема, че в периода 1987-1989 година резидентурата в Белград работеше както за защитата на българите в Западните покрайнини, така и срещу македонизма в Република Македония, а днес това не се прави. Дори сега МВнР и НРС забраняват на служителите си в Белград и Скопие да налагат нашите интереси сред българските общности в Сърбия и Македония и ги карат да се занимават предимно с информационна дейност.
На забележката, че дейността на разузнаването невинаги е в съзвучие с принципите и нормите на международното право, отговарям така: а нима шпионските служби на Турция, Сърбия и Македония спазват тези принципи, когато турцизират Родопите и Лудогорието и финансират сепаратистки организации в Пиринска Македония? Може би САЩ и Русия отстояват интересите си по света, докато едната им ръка стиска Библията, а другата е върху учебника по международно право?
Затова не мога да проумея по какви причини НРС абдикира от кипящите от тревожни процеси бивши югославски републики и се превърна в статистическа служба, набавяща информация от интернет? Все повече се убеждавам, че при управлението на Бойко Борисов България се превръща в безгласен статист на Балканите, унизително подритван от всеки съсед.
Затова изобщо не бива да се изненадваме, че Маргарита Попова набързо бе дисциплинирана от Росен Плевнелиев и Бойко Борисов, повтарящи като латерни, че безрезервно подкрепяме членството на Сърбия и Македония в ЕС.
На пресконференцията за първите сто дни на президентската двойка Плевнелиев беше попитан дали подкрепя изявлението на Маргарита Попова в Босилеград. В стила на комсомолските секретари, държавният глава отривисто рапортува, че България е за европейската интеграция на всички съседни държави и няма да отстъпи от тази стратегическа линия. В нито един момент президентът не спомена, че въпросната интеграция си има цена, че Сърбия и Македония първо трябва да прекратят асимилацията на българския етнос и едва след това да получат нашата подкрепа.
Особено ме учуди с какво спокойствието Попова се отрече от думите си в Босилеград. Порази ме снизходителната й усмивка, с която посрещна неудобния репортерски въпрос. Тази усмивка съдържаше едно високомерно послание: „Кои сте вие, че ми държите сметка какво съм казала и защо си промених мнението?“
И си спомних как същата госпожа, в качеството си на правосъден министър, застана на парламентарната трибуна и произнесе адвокатска пледоария, оневиняваща фирмените афери на семейството на кандидат-еврокомисарката Румяна Желева. Седмица по-късно Европейският парламент зае точно обратната позиция за бизнесбиографията на Желева и професионалните й качества. Естествено Попова не се покая за юридическия си провал и продължи да се изживява като висша инстанция в съдебната система.
Грамотността на президентската двойка Плевнелиев и Попова по балканските проблеми е с най-нисък коефициент в сравнение с предшествениците си. Опасявам се, че те ще останат на това ниво до края на мандата си, защото сляпо следват инструкциите на своя ментор. Говоря за премиера Борисов, който подбра президентския екип по свой образ и подобие. А тъй като самият той е на дистанционно управление на Държавния департамент и Брюксел, при управлението на ГЕРБ не бива да очакваме активна балканска политика, отчитаща на първо място българските, а не съседските интереси. /
16 май 2012
ПОВЕЧЕ ПО ТЕМАТА:
ВМРО: България трябва да постави условия пред еврочленството на Сърбия (ОБЗОР)
